По този начин Мариевият триумф държеше постоянно под творческо напрежение Сула, който се утешаваше с мисълта, че когато дойде ред за неговия триумф, ще се погрижи шествието да се проточи толкова дълго, че да са му нужни три дни да мине от единия до другия край на определения още в дълбока древност маршрут — досущ както беше направил Емилий Павел. Защото беше проява на истински аристократизъм както да придадеш блясък на парада си, така и да му отделиш по-дълго време, за да могат колкото се може повече римляни да станат свидетели на триумфа ти. Докато обратно — да похарчиш луди пари и да прекараш целия си ден в храма на Юпитер Оптимус Максимус, за да ядеш и пиеш, това си беше чиста проба селящина, отчаян опит на едно парвеню да спечели благоразположението на видните римски граждани.
Все пак Сула успя да превърне самото шествие в запомнящо се зрелище. Имаше с какво да представи на зрителя всяко едно от паметните сражения в Африка — като се започне с гигантските охлюви от Мулухат и се свърши със самата Марта Сирийката. Пророчицата се беше излегнала върху кушетка, тапицирана в пурпур, която беше покачена на огромна платформа, имитираща тронната зала на княз Гауда в Картаген. До нея седеше актьор, изобразяващ Гай Марий, и друг, играещ възможно най-достоверно ролята на Гауда. По нареждане на Сула върху покрива на голяма покрита каруца, покрита с орнаменти и украшения, бяха подредени всички бойни отличия на Марий. Нататък се тътрузеха колите с плячката, след тях — колите с пленените от врага доспехи, колите с всичко онова, отнето от неприятеля, което си струваше да се покаже на римския гражданин. Купищата предмети обаче бяха подредени толкова майсторски, че зрителите можеха отдалеч да ги различават и да се възхищават на всеки един поотделно. Още по-назад бяха теглени затворени в клетки лъвове и чудати маймуни, а подире им гордо пристъпваха две дузини африкански слонове. И шестте легиона от африканската армия се бяха строили, за да участват в шествието, но им бяха отнети копията, мечовете и ножовете — вместо тях всеки един легионер държеше дървена тояга, окичена с лавров венец.
— Да си вдигате високо краката като, марширувате, куни такива! — крещеше Марий на войниците си, докато участниците в шествието се събираха на изпотъпканите ливади, известни като Вила Публика. — Аз самият трябва в шестия час да съм на Капитолия и няма да ви наблюдавам. Но и боговете няма да ви помогнат, ако ме изложите, чувате ли ме, фелатори недни?
Войниците обожаваха началникът им да ги нарича с обидни имена. Но всъщност, мислеше си Сула, както и да се обърнеше към тях, Марий щеше да си остане техният любимец.
В шествието участваше и Югурта, облечен в царската си пурпурна роба. За последен път беше завързал около главата си бялата лента с пискюлите, тъй наречената диадема, която беше знак за царското му достойнство. От горе до долу го бяха покрили със злато, което искреше под ослепителните лъчи на зимното слънце. До Югурта вървяха и двамината му синове, също като него облечени в пурпур.
Когато Марий върна Югурта в Рим, противникът му не можеше да повярва — толкова беше убеден, че заедно с Бомилкар са се разделили веднъж завинаги с големия град. Че никога повече той, Югурта, няма да крачи между тези покрити с теракота къщи и изрисувани колони, между боядисаните в ярки цветове стени и статуите, които сякаш дебнеха отвсякъде и с жизнеността си създаваха впечатление, че само след миг ще заразмахват меча си, ще държат речи, ще препускат из града или ще оплакват нещастията си. В Рим нищо не приличаше на измазаните в бяло градове на Африка — тукашните жители вече бяха отвикнали да гледат цвета на кирпича, но вместо просто да варосат стените на домовете си, боядисваха ги във всевъзможни цветове. Хълмовете и скалите, отворените пространства, потънали в зеленина, заострените върхове на кипарисите и чадърите на боровете, храмовете, извисяващи се от издигнатите си площадки, неизбежните изображения на крилатата богиня Виктория, качила се на шеметно препускащата си квадрига, които те наблюдаваха кажи-речи от всеки фронтон, лека-полека заличаващият се белег от големия пожар във Виминал и горния Есквилин, това беше той — Рим, градът за продан. И каква трагедия, че Югурта все пак не бе успял да намери достатъчно пари, за да го купи! Колко различно биха изглеждали нещата, ако му се беше удало!