Бяха му сложили окови, но те си оставаха просто част от зрелището: дори да избягаше, къде можеше да се скрие в Италия един пунически цар?
— Вчера те обсъждахме — опита се да захване някаква тема за разговор със Сула Югурта.
— О, така ли? — учуди се той, сложил си блестяща сребърна броня и пола от птериги. Беше си вързал сребърни набедреници, на раменете си носеше аленочервено военно наметало, а главата му се криеше под сребърен атически шлем, окичен с пухкаво червено перо. В очите на Югурта, който допреди го беше виждал само със сламена шапка, Сула се беше превърнал сякаш в непознат. Зад квестора постоянно се щураше някакъв роб, който носеше на специално сглобена рамка всичките бойни отличия на господаря си, които вече вдъхваха респект у зрителя.
— Да — кимна Югурта, който наистина изгаряше от желание да се поразбъбри с някого. — Водеше се спор кой в действителност е спечелил войната срещу мен: Гай Марий или ти.
Белезникавите очи на Сула се спряха върху лицето на Югурта.
— Интересен спор, царю. Ти самият на кое мнение беше?
— На правилното. Казах им, че Гай Марий е спечелил войната. Той взимаше основните решения, той знаеше кой за какво да използва, включително и теб. В крайна сметка негова е била заповедта да се срещнеш с тъста ми Бокх — усмихна се Югурта. — Тъй или иначе, в спора единствено старият ми приятел Рутилий Руф взе моята страна. И Квинт Цецилий, и синът му поддържаха тезата, че войната е била спечелена от теб, защото си ме заловил в плен.
— Наистина си взел правилната страна — съгласи се Сула.
— Винаги е относително коя е правилната страна в един спор.
— Не, не и в този случай — кимна Сула по посока на Мариевите войници, стълпени наблизо. — Никога не бих могъл да се оправям с тях. Разбираш ли, просто ние сме замесени от различно тесто.
— Значи си се научил да го криеш — рече Югурта.
— О, не, повярвай ми, те никога няма да сбъркат що за човек съм аз. Марий спечели войната, защото ги имаше изцяло на свое разположение. Това, което направих, можеше да бъде дело на всеки друг легат от щаба му — пое си той дълбоко въздух при тези думи. — Предполагам, че вечерта ти е минала приятно, царю?
— Повече от приятно! — разтърси веригите си той, но за негова радост оказа се, че са достатъчно леки, за да не му пречат в движенията. — Квинт Цецилий и заекващият му син ми бяха устроили истинско царско пиршество. Ако попитате някой нумидиец какво би искал да хапне вечерта, преди да бъде убит, той винаги би ви отговорил: охлюви. А снощи ядох тъкмо охлюви.
— Значи си добре заситен, царю.
Югурта се ухили широко.
— Така си е! Най-добрият начин да се оставиш на удушвача, бих казал.
— Само че в случая никой не те пита какво ти би казал — сряза го Сула, чиито зъби изглеждаха почти черни в сравнение с бледия тен на лицето му.
Югурта мигом помръкна.
— Какво имаш предвид?
— Аз съм този, който отговаря за провеждането на триумфалното шествие, царю Югурта. Което означава, че аз ще се разпореждам и с твоята смърт. Вярно е, че ако следваме традицията, би трябвало да те удушим с въже. Но това не е правило, така че има и друга възможност. А именно да те хвърлим в дупката на Тулианум, където да те оставим да пукнеш от глад — усмивката му ставаше все по-широка и по-широка. — След подобно царско пиршество — и особено след като си се опитал да всееш неразбирателство между мен и моя пряк началник — мисля, че ще бъде жалко, ако не те оставим да смелиш на спокойствие изядените охлюви. Така че, царю, за теб няма да има въже като за другите! Ще си умреш бавно-бавно.
За щастие синовете на Югурта бяха далеч, за да чуят разговора му със Сула. Царят изпрати с поглед квестора, който му махна вместо сбогом и отиде до момчетата да им провери веригите. Югурта се огледа наоколо, за да се наслади на суматохата, която го обграждаше. Цели тълпи от роби притичваха насам-натам, за да носят лавровите венци, с които трябваше да се окичи всеки един легионер; встрани музикантите настройваха роговете си и причудливите тръби във формата на конски глави, които навремето Ахенобарб беше донесъл като плячка от Дългокоса Галия; близо до музикантите се бяха събрали танцьорите, които в последния момент се изпитваха дали са заучили добре този или онзи номер; конете потропваха с копита и пръхтяха неспокойно, изнервени от стоенето на едно място; освен тях на Марсово поле бяха доведени още десетки волове с позлатени рога и окичени с цветя вратове, впрегнати в многобройните товарни коли за плячката; отнякъде се показа магаре, носещо вода, на което бяха сложили вместо лавров венец сламена шапка, пробита на две места, за да се покажат свободно ушите; някаква дърта и беззъба вещица с гърди, плоски като спукани мехове, облечена от главата до петите в злато и пурпур, беше качена на огромна платформа, където я чакаше специално ложе, тапицирано също в пурпур, сякаш беше най-известната куртизанка на света; и ето, че дъртата вещица впиваше поглед в лицето на Югурта, сякаш аха-аха ще се превърне в Цербер, само да й изникнеха три глави вместо една…