Далеч над множеството в цирка, по билото на Палатина, зрителите също не бяха малко. Застанали под сенките на големите дървета или на богаташките си домове, множество римляни, предимно жени, деца и роби — прислужници, както бяха казали на Югурта, се чувстваха в безопасност от пъплещите из тълпата джебчии. Шествието излезе от Големия цирк и пое по Вия Триумфалис, който заобикаляше Палатина от далечната му страна. Отляво се падаха скалите и парковете на хълма, а отдясно — накачулени в подножието на Целийския хълм, се издигаше още цял квартал от многоетажни сгради. Насреща се показваше Палус Церолия — блатото в подножието на Карина и Фагутал, — а след него маршрутът извиваше за последно във Велия и по надолнището и изтърканите през вековете павета на осветения още в древността Вия Сакра шествието излизаше на Форум Романум.
Най-после Югурта щеше да види какво представлява центърът на света, новият център, който беше изместил някогашния — атинския Акропол. Но този път царят бе изключително разочарован. Повечето постройки около площада бяха схлупени и стари колкото света, освен това не бяха подредени според никаква логика, понеже повечето гледаха на север, докато самият Форум беше проектиран в посока северозапад — югоизток. Дори по-новите здания, които поне бяха обърнати с лице към площада, бяха съвсем неподдържани. В действителност почти всички сгради, които Югурта бе успял да зърне по време на обиколката си, струваха много повече от тези на Форума, да не говорим за храмовете, които бяха и по-големи, и по-блестящи, и по-внушителни. Вярно, че жилищата на жреците бяха боядисвани наскоро, а малкото кръгло светилище на Веста имаше своя чар, но само величественият храм на Кастор и Полукс и строгите линии на построения в типичен дорийски стил храм на Сатурн привличаха погледа, понеже и единият, и другият можеха да се считат за образци. Иначе мястото беше скучно и неприветливо, просто една усойна клисура между римските хълмове.
Пред храма на Сатурн — от чийто подиум наблюдаваха шествието висшите чиновници в Хазната — Югурта, синовете му и всички останали нумидийски големци, които се бяха оставили да бъдат пленени заедно със съпругите си, бяха изведени от шествието и задържани настрана. На свой ред се превърнаха в зрители и наблюдаваха как пред тях минават ликторите на пълководеца, танцьорите, музикантите и хората с кадилниците, барабанчиците и тръбачите, висшите легати, най-сетне самият триумфиращ пълководец, който със своето боядисано с червен миним лице и с всички останали символи на властта си стоеше далечен и напълно откъснат от околните. Всички се насочваха към близкия хълм, откъдето големият храм на Юпитер Оптимус Максимус, разположен по оста север-юг, показваше към Форума страничната си фасада с колоните. Входът му се отваряше на юг, към Нумидия.
Югурта се обърна към синовете си.
— Живейте дълго и се радвайте на дните си — заръча им той. Те единствени щяха да бъдат задържани в отдалечените римски колонии; всички други велможи със семействата си щяха да се върнат в Нумидия.
Ликторите, които пазеха царя, отпуснаха оковите му, за да може да върви сам, и той тръгна с тях по претъпкания Форум под сянката на дърветата около Курциевото езеро, покрай статуята на сатира Марсий, свирещ на своята флейта, по ръба на огромния амфитеатър, в който се събират на заседание трибутните комиции, и оттам до началото на Кливус Аргентариус. Нагоре се издигаше Аркс, втората могила на Капитолия, с храма на Юнона Монета, където се помещаваше и монетосекачницата. От далечната страна на Кладенеца на Комициите стоеше жалка наглед сградата на Сената, а зад нея скромната Базилика Порция, построена от Катон Цензор.
Дотук беше съдено на Югурта да се разхожда по улиците на Рим. Тулианум се намираше в полите на Аркс веднага след стълбите на Гемония. Представляваше малка сива постройка от големи камъни, наредени един върху друг без никаква мазилка — конструкция, която навсякъде по света знаеха като циклопска. Имаше само един етаж и само един вход, дори не врата, ами просто правоъгълен отвор в една от стените. Отдалеч Югурта си каза, че входът е нисък за човек като него и понечи да се приведе, но като се приближи, трябваше да си каже, че няма смъртен, който да не би могъл да мине с високо вдигната глава.