В душата на Ливия Друза нямаше място за съжаление към Цепион Младши, който в крайна сметка не беше сторил нищо, за да си заслужи безподобното отвращение, което вдъхваше у жена си. Сега обаче мъжът сякаш се беше слял в едно-единствено присъствие с брат й Друз — присъствие, надвиснало като Дамоклев меч над главата й; Ливия Друза живееше постоянно под страх, че само някое хрумване на един от двамата и животът й би могъл да стане още по-тежък. Затова всяка сутрин се утешаваше, че се е приближила с още един ден към смъртта си — единственото, което очакваше с надежда, след като не й беше съдено да познае що е това живот.
Най-ужасното бе, че сякаш бе изгнаница. Домът на Сервилий Цепионите се намираше на Палатина, от страната на Големия цирк, беше обърната право към Авентинския хълм, при това се намираше на самия ръб на скалата и никоя друга къща не й засенчваше гледката. Вече нямаше как изгнаницата да застане на лоджията и да гледа в балкона на съседите с мечтата да се покаже някой нов червенокос Одисей.
Пък и старият Цепион се изявяваше като крайно неприятен човек, при това от ден на ден ставаше все по-свадлив и нетърпим; като капак на всичко нямаше жена и всички домакински задължения се струпваха единствено върху плещите на снахата. Парадоксално беше, че чувствайки се еднакво чужда и на съпруга си, и на свекъра си, Ливия Друза никога не се решаваше да попита никого от двамата, дали свекърва й е покойница, или просто двамата с Цепион са се развели. Разбира се, колкото повече време минаваше от „катастрофата“ при Араузио, толкова повече и старецът имаше от какво да се озлобява. Първо му отнеха империума, след това народният трибун Луций Касий Лонгин прокара закон, според който Цепион беше изгонен и от мястото си в Сената, а оттогава почти не минаваше месец, в който някой ентусиаст, воден от желанието да се хареса на тълпата, да не започне поредното съдебно дело срещу него, при което под нова форма се прикриваха все същите обвинения в държавна измяна. Мразен открито от целия народ, при това живеещ под постоянен страх някой да не му стори нещо, Квинт Сервилий се виждаше и той, подобно на снаха си, принуден да живее откъснат от света. Затова и прекарваше времето си да следи какви ги върши Ливия Друза и да се показва критичен към кажи-речи всичко.
Самата Ливия Друза никак не облекчаваше положението си с навика си от време на време да прави по някоя знаменателна глупост. Един ден тя дотолкова се беше вбесила от манията на свекъра си да я следи навсякъде, че излезе насред перистила, където нямаше кой да я чуе какво говори, и седна да си приказва на глас. Щом робите започнаха да се събират под колоните и да водят оживени спорове какво ли върши господарката им, Цепион изхвърча от кабинета си пребледнял като платно и се запъти право към Ливия Друза.
— Какво си мислиш, че правиш, момичето ми? — провикна се той, без дори да се опитва да прикрие яда си.
Тя го изгледа с широко отворените си очи, сякаш не разбираше на какво се дължи подобна реакция.
— Рецитирам баладата на цар Одисей.
— Най-добре престани! — сряза я свекърът й. — Всички само теб гледат! Робите говорят, че си си изгубила ума! Ако толкова държиш да рецитираш Омир, прави го там, където хората да разберат, че става дума за Омир! Макар че умът ми не го побира какво те е прихванало изобщо.
— Така минава по-бързо времето.
— Има и по-приятни начини да си прекарваш времето, моето момиче. Защо просто не наредиш да ти сглобят стана или пък не вземеш детето си да му пееш или изобщо да се хванеш да правиш нещо, по-прилягащо на една жена. Хайде, върви!