Речта беше произнесена убедително, в тона на Сатурнин личеше трезв разсъдък, може би дори загриженост, при това той не прибягваше до жестове и изпитани риторически фрази. С всяко ново изречение трибунът си казваше, че не е изключено да спечели сенаторите за своята кауза, че най-после твърдоглавите представители на римския елит ще успеят да прогледнат през очите на един Гай Марий, ще видят до какви висоти великият човек смята да изведе техния любим Рим.
Докато отиваше да седне на пейката на трибуните, Сатурнин с известно учудване забеляза, че сред сенаторите не се намира никой да възрази на аргументите му. Но след това изведнъж осъзна, че те просто чакаха. Чакаха някой от „майсторите на политиката“ да покаже на другите как да постъпят. Овце! Сенаторите щяха да си останат завинаги овце. Безмозъчни овце, които, освен да дават вълна, за друго не ги бива.
— Може ли? — обърна се Луций Цецилий Метел Далматик Понтифекс Максимус към председателстващия магистрат, в случая втория консул Гай Флавий Фимбрия.
— Имаш думата, Луций Цецилий — подкани го Фимбрия.
И върховният понтифекс взе думата, за да избухне мигновено в благороден гняв, допреди малко тъй успешно прикриван.
— Рим е нещо изключително! — изрева той така силно, та чак някои от колегите му подскочиха по местата си от уплаха. — Как може един римлянин, който е бил удостоен с честта да стане член на този Сенат, да предложи програма, според която целият свят трябвало да подражава на римляните?
Обичайното високомерно изражение на Далматик, с което винаги подчертава, че стои над земните неща, беше изчезнало; вместо това понтифексът беше поруменял от вълнение, дебелите му бузи бяха пламнали, дори вените по врата му се бяха издули до пръсване. Целият се тресеше от гняв и възмущение, ръцете му трепереха като крилца на пеперуда. Удивени от промяната, настъпила тъй внезапно в дълбоко уважавания понтифекс, всички в залата се умълчаха и напрегнаха слух да чуят какво има да им каже той. Пред сенаторите изведнъж се беше изправил един непознат Далматик Понтифекс Максимус и той трябваше да говори…
— Но, назначени отци, ние добре знаем що за човек е този римлянин, който има безочието да предложи подобно нещо! Добре знаем, че Луций Апулей Сатурнин не е нищо повече от един жалък крадец, от един спекулант с храни, от един безсрамен хомосексуалист, който е свикнал да покварява малки момченца. Човек, който не крие желанията си към сестра си и дъщеря си. Кукла, чиито конци дърпа чак от Галия големият арпински кукловод. Една хлебарка, пръкнала се кой знае от коя римска канавка. Един цирей. Педераст. Гнусно същество, което с удоволствие ще се нахлузи на всяка верпа в града! Какво знае това нищожество за Рим, какво знае и неговият селянин — господар от Арпинум за Рим? Рим е нещо изключително! Рим не може да се разнесе по света като кофа с лайна, изхвърлена в канализацията! Трябва ли да допуснем унищожаването на нашата раса, като тръгнем да се женим за момичета от половината свят? Трябва ли в бъдеще, когато пътуваме по света, да слушаме как някакви провинциалисти осакатяват родния ни латински с някакви отвратителни наречия? Нека си говорят гръцки, нямам нищо против! Нека боготворят Серапис дебелия кур или Астарта разпрания гъз! Какво ни пука на нас? Ние да им дадем на тях Квирин? Кои са квиритите, децата на Квирин? Ние! Защото кой е Квирин? Само един истински римлянин ще знае! Квирин, Това е духът на римското гражданство; Квирин е богът — закрилник на събралите се в едно цяло римляни; Квирин е непобедимият бог, защото Рим никога не е бил победен — и никога няма да бъде, братя квирити!