Целият Сенат избухна в радостни викове. Докато Далматик Понтифекс Максимус се връщаше на мястото си, докато сядаше на стола изнемощял, мъжете около него плачеха или пък тропаха с крака, или пък силно ръкопляскаха, обръщаха се един към друг и с лица, облени в сълзи, се прегръщаха.
Но толкова много несдържани емоции се оказаха като морска пяна, плиснала се върху скалите: щом сълзите изсъхнаха, щом разтреперилите се от вълнение тела се успокоиха, всички в Сената се оказаха еднакво изтощени, еднакво изпразнени от воля и от мисъл. Нямаха какво повече да си кажат и един след друг затътриха натежалите си като олово крака към дома, за да изживеят отново, този път в уединение, онзи вълшебен миг, когато пред очите им сякаш се показа Квирин със своето скрито от погледите лице, със своята тога, под чиито поли искаше да прибере всички свои верни и предани синове.
Залата беше вече почти пуста, когато Крас Оратор, Квинт Муций Сцевола, Метел Нумидик, Катул Цезар и Скавър най-сетне се окопитиха след изживяния шок и прекратиха оживения си разговор, за да се насочат на свой ред към изхода. Луций Цецилий Метел Далматик Понтифекс Максимус все още си седеше на стола, с изправен гръб, с ръце, прибрани в скута, както би седнало едно добре възпитано момиче. Но главата му беше клюмнала, брадичката му се беше забила в гърдите, оредяващите кичури сива коса леко се повдигаха от течението.
— Братко мой, това беше най-великата реч, която съм слушал през живота си! — положи ръка Метел Нумидик върху рамото на Далматик.
Далматик не помръдна, нито отговори нещо; едва тогава другите откриха, че е мъртъв.
— Колко вълнуващо — обади се Крас Оратор. — Бих умрял щастлив, ако знаех, че съм произнесъл речта на живота си пред самия праг на смъртта.
Но нито речта на Метел Далматик Понтифекс Максимус, нито смъртта му, нито цялата сила и злоба на Сената можеха да попречат на плебейското събрание да превърне проекта на Сатурнин в нов аграрен закон. Така и кариерата на Луций Апулей Сатурнин като народен трибун започваше с шеметен старт и само за няколко дни той се видя едновременно обект на всеобщо презрение и на всеобщо ласкателство.
— Харесва ми така — сподели той с Главция на вечеря, в късния следобед на деня, когато аграрната лекс Апулея влезе в сила. Двамата често вечеряха заедно, обикновено в къщата на Главция. Жената на Сатурнин така и не се беше оправила от преживяния по-рано шок, когато Скавър свали от мъжа й квесторската длъжност. — Да, наистина ми харесва! Само си помисли, Гай Сервилий, ако не беше онази стара ментула Скавър, бих могъл да постигна кариера по съвсем различен начин.
— И все пак рострата е място тъкмо за такива като теб — отхапа от парниковото грозде Главция. — Може би наистина съществува някаква сила, която ни прави такива, каквито трябва да бъдем.
Сатурнин изсумтя подигравателно.
— Да нямаш предвид Квирин!
— Може и да се подсмихваш, но аз продължавам да твърдя, че животът е странна работа — рече Главция. — В него има много повече логика и много по-малко шанс, отколкото в една игра на котабус.
— Да не би да си станал стоик или епикуреец, Гай Сервилий? Фаталист или хедонист? Да внимаваш, че току-виж съвсем си се оплел с онези гръцки тикви, гледащи само как да развалят настроението на другите и твърдящи, че ние, римляните никога няма да създадем философия, която да не е открадната от тях — засмя се Сатурнин.
— Гърците са, римляните правят. Трябва да избираш: или едното, или другото! Досега не съм срещал човек, който да е успял да съчетае тези два начина на съществуване. С гърците сме на противоположните краища на храносмилателната система. Римляните са устата и лапат, гърците са анусът и изхвърлят. Не че искам да кажа нещо обидно за гърците, просто използвах израза за сравнение — допълни Главция, като подкрепи думите си, набутвайки няколко зърна грозде в римската част на храносмилателната система.