Публий Рутилий Руф въздъхна и опъна дясната си ръка, която започваше да се схваща от писането. Чудеше се дали Гай Марий не мислеше по-практично, като толкова открито ненавиждаше писането на писма. Но пък ако за него самия това не беше приятно занимание, тогава по какво щеше да се различава неговият „бюлетин“ от този на Сената?
„И това, скъпи ми Марий, е всичко, което си струва да знаеш. Ако седна и се поразмисля, нищо чудно да се сетя за още някоя любопитна историйка, но току-виж съм заспал с нос в мастилницата, така че няма да се престаравам. Би ми се искало ти да откриеш някой по-добър — сиреч по-римски — начин, да запазиш главното командване, без да се кандидатираш отново за консул. Да си призная, изглежда ми невероятно да спечелиш още едни избори, но с теб знае ли човек? Пази си здравето. Помни, че вече не си младо пиле, а стар петел, така че не се перчи с гребена си и гледай да не си строшиш някой кокал. Ще ти пиша пак веднага щом се случи нещо интересно.“
Гай Марий получи писмото в началото на ноември и тъкмо се беше освободил от работата си за деня, така че да изпита възможно най-голямо удоволствие от прочитането му, когато в главната квартира се появи не друг, а Сула. Личеше си, че се е върнал за постоянно, защото беше махнал дългите си и рунтави мустаци и беше подстригал косата си. Затова и Марий изчака легатът му да се накисне блажено в горещата баня и седна да му чете писмото на Рутилий Руф, щастлив, че се връщат забравени мигове.
Сетне двамата се скриха в кабинета на главнокомандващия, нареждайки да не бъдат безпокоени от никого, дори от Маний Аквилий.
— Я го махни този проклет торк! — не се сдържа Марий, когато приятелят му се облече в римска туника и златното украшение около врата му вече дразнеше окото.
Но Сула се усмихна, поклати отрицателно глава и прокара нежно пръст по драконовите глави, зейнали по краищата на огърлието.
— Не, не мисля, че някога ще го сваля, Гай Марий. Изглежда ти твърде варварско, а?
— Не подхожда на един римлянин? — измърмори Марий.
— Там е работата, че това е моят добър талисман, така че ако го сваля, току-виж и късметът ми ме изоставил — обясни Сула и се изтегна като доволна котка на една от кушетките. — Какво удоволствие да се излегнеш отново като цивилизован човек! Задникът ми стана на дърво от седене все по разни пънове и дъсчени пейки; чак вече се съмнявах дали изобщо е възможно да се яде по друг начин, освен седнал. И колко е приятно човек да бъде отново въздържан! И гали, и германи са свикнали да прекаляват във всичко. Веднъж ще преядат и ще се напият, та чак ще почнат да повръщат един връз друг, следващия път ще отидат на поход, без дори да се сетят да си вземат храна, и ще изпукат от глад. Но иначе са свирепи хора, Гай Марий! Смели! Казвам ти, ако разбираха поне малко от организация и спазваха някаква самодисциплина, никаква надежда не бихме имали да ги победим.
— За наше щастие те не познават нито едното, нито другото, така че рано или късно ще ги натирим в кучи задник. Или поне аз така мисля. Ето, изпий това. Фалернско.
Сула бавно отпи няколко глътки.
— Вино, вино, вино-о-о! Божествен нектар, лекарство за изтощената душа, балсам за нараненото сърце! Как съм могъл толкова време да съществувам без вино? — Сула се засмя. — Ако ще повече цял живот да не вкуся бира или медовина, хич не ме е грижа! Виното е питието на цивилизованите. Нито се оригваш, нито пърдиш, нито ти тежи на стомаха. От бирата човек се превръща в ходеща бъчва.
— Къде е Квинт Серторий? Надявам се, че нищо не му се е случило?
— И той трябва да е тръгнал за насам, но се разделихме по пътя, пък и исках да те видя на четири очи, за да ти докладвам — обясни Сула.
— Както смяташ за добре, Луций Корнелий, стига да науча всичко, с което можеш да ми помогнеш — изгледа го едва ли не нежно Марий.
— Само че не знам откъде да започна.
— Най-лесно е да тръгнеш от самото начало. Кои са германите? Откъде идват? Колко години вече се скитат по света?
Сула отпи от виното си и затвори очи в блаженство.
— Самите те не се наричат германи, ами всеки се смята за част от отделен народ: кимври, тевтони, маркомани, херуски и тигурини. Родината на кимврите и тевтоните е някакъв издължен, равен като дъска полуостров, намиращ се на север от Германия. Някои гръцки географи бегло споменават за съществуването му и го наричат Херсонес Кимврийски. Изглежда, че северната половина на полуострова е била населявана от кимврите, докато южната — онази, която граничи с Германия — от тевтоните. Въпреки че те самите се смятат за отделни народи, трудно е да се открият някакви особени физически черти, по които да се различават. Все пак езиците им наистина не звучат еднакво, нищо че се разбират прекрасно помежду си.