Думите поне нямаше как да убият тази наперена римска госпожа, затова само на тях можеше да разчита той за в бъдеще.
— Ти наистина пренебрегваш децата си. Та нали затова поканих майка ти да живее при нас?
На Юлила дъхът й изведнъж секна, тя чак се задави от възмущение и посегна с ръце към врата си, сякаш нечии невидими ръце я душаха.
— Как, как смееш! Никога не съм пренебрегвала децата си, никога!
— Глупости! И пукната пара не даваш за тях — възрази й той със същия спокоен, но отегчен тон, с който се обръщаше към всички, откакто кракът му отново беше стъпил в омразната му къща. — Единственото, което значи нещо за теб, Юлила, е виното.
— И кой може да ме обвинява за това? — попита тя и отпусна ръце. — Кой наистина има право да ме обвинява? Когато съм се омъжила за човек, който не ще дори да ме погледне, който не може да го вдигне, нищо че спим в едно легло, и устата ми чак се схваща да му го лижа!
— Ако смяташ да навлизаш в такива подробности, би ли затворила преди това вратата?
— И защо? За да не чуят нашите скъпи прислужници, така ли? Какъв гнусен лицемер си, Сула! Кой трябва повече да се срамува — ти или аз? Защо вечно гледаш другите, но не и себе си? Твърде известни са любовните ти авантюри из цял Рим, за да играеш сега ролята на импотентен! Не, ти обичаш жените, само мен не ме обичаш! Мен! Собствената ти съпруга! През живота си не съм погледнала друг мъж и какво получавам в замяна? След почти две години раздяла, не можеш да го вдигнеш дори когато съм влязла в унизителната роля на ируматор! — От големите й отдавна изгубили блясъка си очи, рукнаха сълзи. — Какво съм направила? Защо не ме обичаш? Защо никога не ме желаеш? О, Сула, защо не ме погледнеш пак с любов, защо не ме докоснеш с любов? Ако го направиш, никога повече през живота си няма да пийна и глътка вино! Как мога да те обичам толкова отчаяно, а ти да не ми отвърнеш с поне искрица нежност?
— Може и в това да се състои част от проблема — съгласи се той, сякаш гледаше на цялата работа като на медицински случай. — Никога не съм харесвал някой да ме обича толкова отчаяно. Това не е редно. Не е здравословно.
— Тогава кажи ми как да спра да те обичам! — продължаваше да хленчи Юлила. — Аз не знам как! Мислиш ли, че ако можех да престана да те обичам, нямаше да съм го сторила отдавна? Все едно съм си запалила огънче с кремък — щрак и всичко е готово. Щях да спра! От колко време се моля да спра да те обичам! Но как да го сторя? Обичам те повече от собствения си живот.
Сула въздъхна.
— Може би просто трябва да пораснеш. Ти все още се държиш и изглеждаш като някое шестнайсетгодишно момиченце. Само че, Юлила, вече си на двадесет и четири. Имаш едно дете на пет годинки и друго, което скоро ще навърши четири.
— Може би на шестнайсет за последен път през живота си съм била щастлива — залови се да бърше с ръце сълзите от зачервените си бузи Юлила.
— Ако оттогава насам не си била щастлива, не виждам в какво мога да бъда обвиняван.
— Ти никога в нищо не можеш да бъдеш обвиняван, нали?
— Точно така — изгледа я високомерно Сула.
— Ами другите жени?
— Какви други жени?
— Може и това да е причината, откакто си се върнал, да не проявиш никакъв интерес към мен. Може да си намерил някоя женичка от Галия, знам ли?
— Не женичка — поправи я той, — а жена, съпруга. И не в Галия, а в Германия.
Юлила го зяпна с увиснала уста.
— Съпруга?
— Поне според германските обичаи, да. Роди ми двама сина — близнаци. Сега трябва да са на четири месеца. — Сула притвори очи, за да не види Юлила мъката, изписана в тях. — Ужасно ми липсва. Не е ли странно?
Жена му все пак успя да затвори устата си и тежко преглътна.
— Толкова ли е красива? — прошепна тя едва-едва.
Сула я изгледа сащисан.
— Красива? Хермана? Не, ни най-малко! Тя е пълничка и е прехвърлила тридесетте. Ти си сто пъти по-красива от нея. Тя дори не е толкова руса, не е дъщеря на никакъв вожд, да не говорим за цар. Просто една варварка.
— Тогава защо?
Сула поклати глава.
— Не знам. Харесвах я и това е.
— Какво имаше тя, което нямам аз?
— Хубави гърди — вдигна рамене той. — Но пък и аз не харесвам чак толкова големите гърди, значи не е това. Тя работеше здраво. Никога не се оплакваше. Никога не очакваше от мен да направя това или онова заради нея… Не, не го казах правилно. По-точно ще прозвучи: никога не искаше да бъда нещо, което не съм. — Сула кимна с глава и се усмихна, сякаш на останалата си зад гори и планини съпруга — варварка. — Да, мисля, че е това. Тя живееше свой живот и не искаше да се превръща в тежест за мен. Ти си като олово, окачено на врата ми. Хермана беше като чифт крилца, поникнали на краката ми.