— Това твърдение е напълно лишено от доказателства!
— Интересно дали така мисли и цар Копил.
Настъпи неловко мълчание, което след миг-два наруши Сула.
— Колко от азиатското жито стига до нас, Марк Емилий? Чувам, че с всеки ден пиратите стават все по-дръзки и опасни.
— Ами да ти кажа, не повече от половината — отвърна мрачно Скавър. — Всяко закътано заливче по бреговете на Памфилия и Киликия крие по някой и друг пиратски кораб. Разбира се, всички те по занятие са търговци с роби, но ако могат да си вземат без пари зърното за изхранване на робите, луди ли са да не се възползват от подобен шанс? Така си осигуряват и големи печалби, защото разходите им стават нищожни. Ако ли пък част от откраднатата пшеница остане неизядена, тогава те имат наглостта да ни я препродадат на цена, два пъти по-голяма от онази, която тъй и тъй вече сме платили. Така поне можем да сме сигурни, че договорените количества ще стигнат до нас, без да се намесят други пирати…
— Не е ли удивително — обади се Марий, — че дори и сред пиратите има хора средна ръка? Та не са ли всъщност всички такива? Нито риба, нито рак. Хем крадат, хем търгуват официално с Рим. И постигат чиста печалба, за която можем само да им завиждаме. Крайно време е да направим нещо по въпроса, Принцепс Сенатус, не е ли тъй?
— Така е, няма спор — споделяше мнението му Скавър.
— Ти какво предлагаш?
— На някой от действащите претори да се възложи сформирането на специална комисия — нещо като пътуващо управителство, ако съществува такова понятие. Ще му дадем кораби и войници и ще му наредим да прочисти всеки залив по памфилийския и киликийския бряг от пиратските гнезда.
— Можем да го наречем управител на Киликия — предложи на свой ред Марий.
— Много добра идея!
— Ами тогава, Принцепс Сенатус, какво ни пречи да съберем назначените отци на заседание и да ги запознаем с проекта си?
— Така и ще направим — улови се за подадената му ръка Скавър. — Знаеш ли, Гай Марий, никога няма да престана да те мразя заради личните ти амбиции, но за мен ти си от малкото римляни, способни да минават от думи към дела, без да се превръщат в палячовци.
— Но хазната ще пропищи като весталка, поканена да вечеря в крайпътен бордей — отбеляза развеселено Марий.
— Да пищи колкото си ще! Ако не се разправим навреме с пиратите, търговията между Изток и Запад някой ден може да се прекрати напълно. Кораби и войници… — замисли се Скавър. — Колко ли ще ни трябват според теб?
— О, осем или десет флотилии и… да речем, десет хиляди души, обучени да се сражават по море. Ако, разбира се, можем да ги намерим — пресметна Марий.
— Можем да ги намерим — увери го Скавър. — Ако трябва, ще наемем кораби и войници от Родос, Халикарнас, Кносос, Атина, Ефес. Не се тревожи, ще намерим кого да пратим.
— Начело трябва да сложим Марк Антоний — отсъди Марий.
— Какво? Надявам се, че нямаш предвид брат си.
Марий се усмихна; явно, че репликата не го беше засегнала.
— Също както и аз, Марк Емилий, брат ми Марк Марий е човек от село. Докато всички Антонии обичат да скитат по моретата.
Скавър се засмя.
— Обичат и да ги погребват по моретата!
— Така си е. Но нашият претор Марк Антоний е мъж на място. Смятам, че ще се справи с работата.
— И аз мисля, че ще успее.
— А междувременно — намеси се Сула — хазната вече до такава степен ще е свикнала с парите, които Марк Емилий сипва в кесиите на търговците на зърно и на пиратите, че разходите по поддържането на бедняшките армии няма да й направят почти никакво впечатление. Защото и Квинт Лутаций ще се види принуден да сформира армия от пролетарии.
— О, Луций Корнелий, личи си, че отдавна си на служба при Гай Марий! — разочарова се Скавър.
— И аз си мислех същото… — каза Марий, но не довърши изречението си.
Сула и Марий заминаха обратно за Трансалпийска Галия през втората половина на февруари, след като се бяха погрижили за подобаващо погребение на Юлила. Марция се беше съгласила да остане да живее у Сула, за да се грижи за децата му по време на отсъствието му.
— Но — не пропусна да му напомни тя, — не можеш да разчиташ да стоя тук вечно, Луций Корнелий. Вече прехвърлям петдесетте и ми се ще да се преместя на кампанския бряг. Старите ми кокали вече трудно понасят римската влага. Най-добре си намери нова жена, която да бъде за децата истинска майка, пък и да им роди още някое братче или сестриче, с което да си играят.