Еквиций се обърна с лице към тълпата и простря широко ръце в отчаян жест.
— Чувате ли? — попита той зяпачите. — Аз, Луций Еквиций, синът на Тиберий Семпроний Гракх, съм нямал правото да се считам за римски гражданин и за конник!
Прасчо скочи на крака толкова бързо, че Еквиций дори не усети как е застанал зад гърба му. В следващия миг Еквиций получи здраво дясно кроше в челюстта си, подарък от достойния ни цензор, и се повали най-безславно по задник на дъските. От болка и от изненада устата му беше увиснала безпомощно, а пред очите му навярно са се въртели звезди посред бял ден. В следващия миг Прасчо му тегли и един шут, пращайки Еквиций през ръба на подиума долу в тълпата.
— Майната ви на всички! — изрева той и размаха юмрук над зрители и гладиатори. — Махайте се от очите ми и изнесете това лайно, което се прави на римлянин!
След което се повтори старата история, само че този път гладиаторите не налагаха Прасчо по лицето. Сграбчиха го и го свалиха долу на площада, където го заудряха, където и както им падне по тялото — с юмруци, с ритници, с глави, с всичко. В крайна сметка Сатурнин или Главция — вече не си спомням кой точно — трябваше да се намеси, за да издърпа пребития Нумидик от хватката на нападателите му. Предполагам, че в плановете им не е влизало убийството на Нумидик. След това Сатурнин се качи на подиума, за да успокои тълпата и да остави Капрарий да си каже думата.
— Аз не съм съгласен с колегата си и лично поемам отговорността да впиша Луций Еквиций в редовете на Ордо Еквестер! — изблея той целият пребледнял като платно. Мисля, че през цялата си военна служба не е виждал такова насилие.
— Запиши името на Луций Еквиций в списъците! — излая му Сатурнин.
И Капрарий послушно записа името в един от свитъците.
— А сега всички по домовете! — обърна се Сатурнин към тълпата.
И тълпата послушно си тръгна към домовете, отнасяйки Луций Еквиций на рамене.
Прасчо беше в неописуемо състояние. Мисля, че е изкарал истински късмет, задето изобщо е оживял. И да не ти разправям каква ярост го беше обхванала! Първата му работа беше да се нахвърли върху братовчед си Козльо, че още веднъж се е поддал на силата. Бедният Козльо как не се разрева, не знам. Във всеки случай нямаше какво да отвърне на обвиненията.
— Гъсеници! Жалки гъсеници, това са те! — повтаряше Прасчо, докато се опитвахме да превържем счупените му ребра — бяха поне няколко — и да видим какви други рани се крият под тогата му. Знам, че всичко изглежда крайно глупаво, Гай Марий, но не можем да не се възхитим на смелостта на Прасчо!“
Марий вдигна поглед от писмото и се начумери.
— Чудя се докъде смята да отиде Сатурнин?
Но Сула разсъждаваше за съвсем други и значително по-малко важни неща.
— Плавт! — най-сетне откри той, каквото търсеше.
— Какво каза?
— Боните, добрите люде! Гай Гракх и Луций Опимий, сега нашият Скавър, всички твърдят, че те са измислили термина бони, за да кръстят с него поддръжниците си, но всъщност именно Плавт го е използвал пръв преди сто години, наричайки така плутократите и големите патрони в Рим! Спомням си, че го чух за пръв път при едно представление на Плавтовата „Пленници“, поставена още по времето, когато Скавър беше куриатен едил. Това беше една от първите пиеси, които съм гледал.
Марий го гледаше недоумяващо.
— Луций Корнелий, не виждам какво толкова има да си блъскаш главата върху това, кой и кога е измислил някаква си думичка. Трябва да наблюдаваш нещата откъм съществената им страна! Само някой да спомене театър и целият свят престава да съществува за теб.
— Опа, извинявай! — рече Сула, който обаче бе убеден, че няма за какво да се извинява.
Марий продължи с четенето.
„А сега да се прехвърлим от Форума в Сицилия. Там са се случили междувременно куп неща, все от лоши по-лоши. Някои биха се сторили забавни за човек с черно чувство за хумор, други направо не може да ги побере умът на човек.
Както знаеш — но все пак да ти поосвежа паметта, защото ми е неприятно да разказвам края на истории, на които слушателят вече е забравил началото, — краят на миналата година завари Луций Лициний Лукул стегнал в здрав обръч крепостта на робите Триокала с намерението да ги умори от глад. Разправят, че бил вдъхнал смъртен ужас в душите им, като натоварил глашатай да им повтаря всеки ден приказката как някакъв обсаден от римляните град бил пратил на обсадителите си послание, че жителите му разполагали с провизии за десет години напред, и как римляните отвърнали, че в такъв случай ще вземат града на единадесетата.