Самият Сула с нищо не се опитваше да го успокои, да приспи страховете и подозренията му; напротив, целта му беше именно Катул Цезар да гледа на него постоянно със страх и подозрение; така той щеше рано или късно да се сдобие с власт, която началникът му никога нямаше да признае пред другите, но на която един ден щеше да се подчинява. За момента обаче Сула се задоволяваше с това да обикаля армията и да търси лично запознанство с всеки военен трибун или центурион, както и с немалко прости войници. Катул Цезар го беше оставил сам да бди за реда в лагера, както и да се занимава с физическите упражнения на легионерите. Вследствие на това Сула стана единственият висш легат от щаба, когото познаваха абсолютно всички в лагера и който се ползваше с уважението и доверието на войниците. Това беше жизненоважно за него и за плановете на Марий, в случай че се наложеше Катул Цезар да бъде елиминиран.
Не че Сула изобщо възнамеряваше да убие или да нарани, по какъвто и да е начин Катул Цезар; той продължаваше да бъде преди всичко римски патриций и дори да не изпитваше ни най-малко съчувствие към началника си, нямаше как да забрави, че двамата принадлежат към една и съща обществена прослойка. Един Корнелий трябваше да пази своите събратя патриции дори от тях самите.
Под предводителството на Бойорикс кимврите преминаха своя маршрут завидно бързо. Заедно с Геторикс и следващите го тигурини, маркомани и херуски те бяха стигнали благополучно точката, където Ен се вливаше в Данубий, и чак там завиха право на юг към алпийските проходи, оставяйки Геторикс сам да води своите събратя към Италийска Галия. Скоро след това Бойорикс нахлуваше в земите на келтското племе брени, получило името си от легендарния галски цар Брен, едва не завзел навремето Рим. Именно те държаха в ръцете си прохода на Брен, най-ниския от всички проходи към Италийска Галия, но не им беше по силите да попречат на няколкостотинте хиляди кимври да го преминат.
През втората половина на квинктилис според календара, кимврите излязоха на брега на река Атезис, близо до устието на Изарк — планинския поток, който варварите бяха следвали на юг от прохода на Брен. Там, сред тучните алпийски поляни те се спряха да починат и да се насладят на гледката, която представляваха гордите алпийски върхове на фона на искрящо синьото небе. Там ги и откриха съгледвачите, пратени от Сула.
Колкото и да си мислеше, че се е подготвил за всякаква ситуация, Сула не беше и сънувал в какво положение може да го постави началникът му; за краткия престой в лагера на Катул Цезар той още не беше опознал консула достатъчно добре, за да предвиди отдалеч реакциите му и да знае как да ги парира.
— Докато съм жив, германски крак няма да стъпи на италийска земя! — заяви най-тържествено Квинт Лутаций пред щаба си в момента, в който се разбра, че кимврите са заели горното течение на Атезис. — Докато аз съм жив, германски крак няма да стъпи на италийска земя! — повтори той, за да прозвучи още по-убедително и стана от стола си, спирайки величествения си поглед върху всеки от легатите поотделно. — Да вървим.
Сула го зяпна.
— Да вървим ли? Къде да вървим?
— Нагоре по Атезис, естествено — отговори кратко Катул Цезар и по тона му пролича, че Сула трябва да е казал нещо твърде глупаво. — Ще изтикам германите обратно в Алпите, преди някой ранен сняг да им е запречил пътя.
— И докъде ще вървим по Атезис? — настояваше да знае Сула.
— Докато ги срещнем.
— Да ги срещнем на такова тясно място?
— Точно така — кимна Катул Цезар. — Всички преимущества ще са на наша страна. За разлика от германите ние сме дисциплинирана армия и ще можем да се справим с тяхната разпасана сган. Това е шанс, който не трябва да изпускаме.
— Нашите шансове са най-големи там, където легионите ни могат да се разгърнат.