— Трябва да стигнат — отвърна главният инженер и се премести, за да погледне моста от друг ъгъл.
Кимврийската конница запрепуска надолу по брега на реката, надаваща смразяващи крясъци. Изоставените от защитниците ровове и палисади на петте римски лагера по пътя им бяха нищожна преграда пред всичко помитащия им устрем. Римляните така и не бяха намерили време да укрепят по-здраво лагерите си. Докато кимврите стигнат долния край на първоначалните римски позиции, от тяхната страна на реката беше останал само самнитският легион. Войниците тъкмо излизаха с маршова стъпка през главния вход на лагера, когато кимврите ги връхлетяха отгоре, откъсвайки ги от спасителния мост. Самнитите веднага се прегрупираха в боен ред и с насочени напред копия зачакаха неприятелската атака.
Сула стоеше безпомощен наблюдател на другия бряг на реката и чакаше заради инерцията първите редици на вражата конница да отминат легиона. През цялото време тъпчеше нервно на едно място и се чудеше какво ли ще измисли началникът. Сега се сещаше, че военен трибун в самнитския легион е младият Скавър, и започваше да си скубе косите, задето не го беше отстранил навреме от командването и лично не беше поел тази най-застрашена от нападение част. Тъй или иначе вече беше твърде късно да се връща от другата страна на реката, пък и нямаше достатъчно хора със себе си. Освен това за него беше по-важно останалите пет легиона заедно с обоза да се измъкнат, ако може, невредими, а той нямаше особено доверие в способностите на Катул Цезар. И последната причина, заради която стоеше бездеен, беше, че вниманието на кимврите не трябваше да се насочва към моста. Обърнеха ли поглед по посока на Сула, варварите щяха да видят как пет римски легиона и голям обоз се тътрят на юг по пътя и плачат някой да ги преследва. Ако положението със самнитите станеше отчайващо, той беше готов да събори моста, без да ги изчака. Разбира се, това би означавало сигурна гибел за целия легион.
— Атакувай, Марк Емилий, удряй на север! — мърмореше си под носа Сула. — Отблъсни ги, докато не са се окопитили, и бягай към моста!
Заради големия си устрем предните редици на кимврийците бяха подминали отдалеч самнитския лагер, вече се извръщаха на другата страна. Онези, които яздеха зад тях, се бяха спрели, за да оставят достатъчно място на другарите си да се обърнат и така от две страни едновременно да ударят по неприятеля. За такава огромна маса дори и дървените стени на самнитския лагер не биха могли да ги спрат: конете щяха да прегазят всичко живо, а дори да останеха живи римляни, пешаците щяха да им видят сметката и на тях. Като огромно гребло конниците щяха да изтласкат остатъците от обградения легион право към напиращата от север варварска пехота.
Единственият шанс за самнитите беше да се възползват от получилата се пролука в редиците на враговете им, да се втурнат да я запълнят, откъсвайки по този начин предните отряди от задните, да се нахвърлят върху конете на нападателите с копията си и докато едните от тях бранят тила на останалите, те да хукнат, колкото им крака държат, към моста. Но къде беше младият Скавър? Какво чакаше? Още няколко мига и всичко беше изгубено!
В следващия момент обаче тристате войници, които чакаха редом със Сула, нададоха радостни възгласи, защото самнитите наистина се втурваха в отчаяна атака. Сула напразно се взираше в редиците им да види някъде човек на кон — атаката се водеше от пешак, от Гней Петрей, самнитът-центурион, примус пилус на легиона.
В един глас с войниците си зарева от радост и Сула, който чак заподскача от вълнение. Онези от самнитите, които стояха в средата на строя и бяха прикривани от другарите си, се докопваха до моста и с подскок се озоваваха на южния бряг на реката. Но вместо да се спасяват един по един, те се бяха скупчили в гъсто ядро, което да попречи на кимврите да се врежат в редиците им. В това време останалите да прикриват самнити замерваха с гора от копия настъпващата варварска конница, стотици коне биваха поваляни на земята, много от ездачите им отчаяно се опитваха да се измъкнат изпод повалените си животни, докато върху главите им минаваха другарите им. Със завидна точност самнитите удряха конете в хълбоците, в гърдите, във вратовете, в задниците; и от едната, от другата страна се валяха стотици конски и човешки трупове, докато най-накрая камарата дотолкова нарасна, че настъпващите отзад нямаше как да я прескочат. Оставайки последен, Гней Петрей на свой ред се добра до моста, без да бъде преследван кажи-речи от никого.
Много преди самнитите да се изплъзнат под носа на германите, Сула беше дал заповед впрегнатите в гредите на моста петдесет чифта волове да започнат да теглят. Ако оставеха това за последния момент, нямаше да им стигне напънът да вдигнат здраво вклинените в гнездата си греди и варварите току-виж последвали бегълците от другата страна на реката. Двойка по двойка, воловете издуха жили и задърпаха напред, докато въжетата не се опънаха като струни. Понеже мостът беше строен наистина от римляни, той продължи да упорства дори по-дълго, отколкото беше предполагал главният инженер, по природа краен песимист. И все пак една от гредите най-сетне поддаде и само за миг се озова на метър-два над останалите. Разнесоха се скърцания и трясъци, докато най-накрая Тридентинският мост се огъна окончателно под напора на воловете и се срути с грохот във водите на Атезис, които понесоха гредите надолу като сламки, попаднали в градинския фонтан.