— Ще бъдат като прасета, пуснати да пасат жълъди — предполагаше Сула, който за времето, прекарано сред германите, мислеше, че добре ги е опознал. — Когато усетят притегателната сила на пасищата на юг от езерото Бенак и открият, че никой и никъде не ги посреща на нож, дори Бойорикс повече не би могъл да ги държи на едно място. Ще се пръснат в сто посоки, така да знаеш.
— И в това време ще грабят, плячкосват и опожаряват — допълни го Катул Цезар.
— Може и така да е, но затова пък за известно време съвсем ще забравят крайната цел на похода си, а именно Италия. Хайде, Квинт Лутаций, не бъди толкова черноглед! В крайна сметка на север от Пад живеят предимно гали, а германите няма и да помислят да продължат на юг, преди да са омели и последната кокошка. Пък и нашите хора отдавна ще са си заминали, взимайки със себе си всичко по-ценно. Земята им ще остане непокътната. Когато дойде Гай Марий, ще си я отвоюваме обратно.
На Катул Цезар му се искаше да отвърне нещо на тази забележка, но си замълча; вече бе имал случай да разбере колко хаплив е езикът на Сула. Нещо повече, беше се уверил колко безкомпромисен може да бъде той и в действията си. Нищо че бяха баджанаци с Гай Марий, той още не можеше да разбере как така са се хванали заедно. Всъщност те вече и не бяха роднини. Дали Сула не се беше отървал умишлено от своята Юлия? Катул Цезар дълго време размишляваше върху въпроса, защото добре си спомняше слуховете, които се носеха между двамата му братовчеди Юлий Цезарите за Сула по времето, когато той тепърва се показваше на сцената и се женеше за сестра им Юлия-Юлила. Тогава усилено се разправяше, че Сула е събрал пари, като е убил майка си, мащеха си, любовницата си и племенника си. Или не беше съвсем така? Както и да е, в деня, в който се върнеше в Рим, Катул Цезар щеше да направи своите собствени разследвания доколко са оправдани подобни слухове. Не че си правеше сметки да компрометира съперника си; просто така щеше да разполага със скрит коз за бъдещето, когато Луций Корнелий щеше да се кандидатира на свой ред за претор. Виж, ако го изберяха за едил, Катул по-скоро би се радвал — така набързо щеше да му изтънее кесийката… Но претор? Това трябваше да си го заслужи.
Когато легионите се прибраха в лагера при Верона, Катул Цезар си каза, че първата му работа трябва да е да изпрати в Рим вестта за катастрофата при Атезис; ако не побързаше, Сула най-вероятно щеше да пише от своя страна на Гай Марий, който щеше да разпространи своята версия за случилото се. Когато и двамата консули са на война, традицията изискваше официалните бюлетини да се пращат на Принцепс Сенатус, затова и сега вторият консул адресира писмото си до Марк Емилий Скавър, като не пропусна да му прати и друго, вече лично, в което описваше с подробности какво всъщност се е случило и защо. След като грижливо запечата и официалното, и личното писмо до Принцепс Сенатус, той ги връчи на неговия син с нареждането да ги занесе възможно най-бързо в Рим.
— Това е най-добрият ездач, с когото разполагаме — нагло заяви Катул Цезар в очите на Сула.
Легатът му го изгледа със същия ироничен и презрителен поглед, с който беше разговарял с него по време на бунта.
— Знаеш ли, Квинт Лутаций, притежаваш коравосърдечие, на което се съмнявам, че е способен друг човек.
— Да не би да смяташ да отхвърлиш заповедта ми? — изсумтя Катул. — Знаеш, че си спечелил това право.
Но Сула вдигна рамене и се обърна на другата страна.
— Прави каквото щеш, Квинт Лутаций, все пак продължаваш да бъдеш пълководецът на тази армия.
И Катул Цезар направи тъкмо каквото искаше, пращайки младия Марк Емилий до Рим, за да занесе вестта за собствения му позор.
— Давам тази заповед точно на теб, Марк Емилий, защото не ми идва наум по-жестоко наказание за страхливец като теб, страхливец, наследил името на една от най-знатните и известни със своята смелост фамилии в Рим, от това лично да съобщиш на баща си за едно римско поражение и за един семеен позор.
Гласът на консула звучеше премерен и наставнически.
Младият Скавър — блед като мъртвец, потънал от срам, отслабнал за тези две седмици до неузнаваемост, — слушаше всяка дума внимателно, но постоянно избягваше погледа на началника си. Когато обаче стана ясно каква е точно заповедта на Катул Цезар, младежът не можа да се сдържи и светлите му очи — по-светли и затова не чак толкова красиви, колкото зелените очи на баща му, — се обърнаха към консула, който го наблюдаваше със своето аристократическо високомерие.