— Моля те, Квинт Лутаций! — преплиташе език Скавър. — Умолявам те, прати някого друг! Нека се срещна с баща ми, когато му дойде времето!
— Времето вече е дошло, Марк Емилий, защото твоето време не може да бъде различно от това за всеки друг римлянин — отвърна му с леден глас Катул, без да прикрива с нищо заливащото го презрение. — Ще отидеш възможно най-бързо в Рим и ще предадеш на Принцепс Сенатус моя официален консулски рапорт. Може и да си страхливец, но все пак си един от най-добрите ездачи в армията ми, а с твоето име всеки би ти услужил с коне за смяна. Пък и няма от какво да се страхуваш! Германите са още далеч на север и няма кой да те нападне по пътя за Рим!
Младият Скавър беше като торба камъни, която само подхвърлят от един кон на друг първо по Аниевия път, после по Касиевия — най-късият маршрут, но затова пък доста неудобен. Главата на младежа подскачаше в ритъм с крачката на коня, зъбите му тракаха заедно с туптенията на сърцето му и това му помагаше да се успокои. Понякога дори започваше да си говори сам на глас:
— Ако имах поне мъничко смелост да извадя сърцето си, мислите ли, че нямаше да го сторя? — обръщаше се той към невидимите си слушатели. — Но какво да правя, татко, като съм се родил без капчица смелост? Откъде идва смелостта? Защо аз не съм си получил своя дял? Да можех да ти опиша болката, страха, ужаса, които изпитах, когато тези диваци — чудовища ни връхлетяха като фурии, надавайки смразяващите си крясъци? Не можех да помръдна! Не можех да контролирам дори червата си, какво остава за сърцето! То удряше все по-силно и по-силно, имах чувството, че се надува на топка в гърдите ми и всеки момент ще се пръсне. В един момент то като че ли наистина се пръсна и се строполих безжизнен на земята. Де да бяха умрял! Но вместо това се събудих жив и здрав, пак изпълнен със сковаващ ужас; червата ми отново не издържаха… Войниците, които ме бяха извели на безопасно място, клечаха над реката и се миеха от моите смрадливи лайна. И с какви очи ме гледаха! С какво презрение, с каква ненавист! О, татко, какво е това, смелостта? Къде е отишъл моят дял? Татко, изслушай ме, нека ти обясня! Как можеш да ме виниш за нещо, което винаги ми е липсвало? Татко, изслушай ме!
Но Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус не го изслуша. Когато синът му пристигна с пратката от Катул Цезар, баща му беше в Сената, а когато той се върна, синът се беше заключил сам в стаята си, оставяйки на иконома бележка за господаря му, че е донесъл писма от консула и че ще изчака в стаята си баща му да ги прочете и да го повика.
Скавър прочете първо официалния рапорт. Съдържанието му нямаше как да не го натъжи, но все пак благодареше на боговете, че легионите са се отървали без загуби. След това обаче взе писмото на Катул лично до него, прочитайки го високо на глас дума по дума, независимо колко болезнено отекваха те в душата му. Скавър се свиваше все повече и повече на стола си, накрая изглеждаше, сякаш се е смалил наполовина от нормалния си ръст, в очите му се събираха сълзи, които се разплискваха на големи влажни петна върху хартията. Скавър познаваше добре Катул Цезар; не се учудваше на удоволствието, с което му беше писал за всички унизителни събития, случили се в армията му, и все пак не можеше да не се радва, че се е появил такъв силен и безстрашен легат като Сула, който е успял навреме да спаси от унищожение скъпоценната армия.
Уви, Скавър се беше надявал, че когато синът му бъде поставен в истински опасно положение, когато животът му виси на косъм, той ще извади дълбоко скрита в душата си смелостта и дързостта, които баща му смяташе, че съществуват у всеки. Или поне у всеки, който носи името Емилий. Младежът беше единственият син на Скавър, единственото му дете изобщо. И ето, че родът му щеше да свърши с такъв срам, с такова позорно петно. Най-добре наистина да свърши, щом като и бъдещите поколения могат да бъдат замесени от същото тесто като сина му.
Скавър взе решение, на което малцина биха били способни. Нищо нямаше да се прикрива, да се замазва, да се оправдава. Катул Цезар можеше и да крие мисълта си зад красиви фрази и евфемизми, Скавър щеше да нарече нещата такива, каквито са. Синът му беше доказан страхливец, беше изоставил войниците си в миг на най-голяма опасност, при това по начин, който нямаше равен в позора — беше се насрал пред всички и беше припаднал. Не той беше повел войниците си към спасение, а те го бяха изнесли него от полесражението. Но за разлика от сина си Скавър беше достатъчно смел, за да приеме дори позора, който бяха лепнали на името му. Нека синът му разбере какво означава цял Рим да те презира!