Затова Авъл Помпей отново се качи на рострата и отново зарева като ранен лъв, че римските жени са станали алчни и неверни. След като свърши с пледоарията си, той беше сменен на рострата лично от Батацес, който не пропусна да качи до себе си пищно облечените си колеги — жреци и групичка още по-пищни дами — римлянки, които се въртяха около него като котки около рибарска сергии. За щастие и аз бях там, е, знаеш що за място е Рим. Изкушението беше прекалено голямо — задаваше се поредният публичен фарс, много по-забавен от онези, които Сула би удостоил с присъствието си в театъра, и нямаше как да устоя. Авъл Помпей и Батацес «се завтекоха» към кулминацията и развръзката доста по-бързо, отколкото биха го направили героите на Плавт, за жалост, без да минават от реплики към действия. Нашият благороден трибун продължаваше да настоява, че опонентът му е мошеник, а пък Батацес от своя страна го предупреждаваше, че си играе с живота, защото Великата богиня не понасяла жреците й да бъдат обиждани. Представлението завърши с умопомрачителната клетва, която Батацес изрече по адрес на Авъл Помпей на гръцки, за да могат всички да я разберат. Аз пък си мислех, че Великата богиня обича към нея да се обръщат на фригийски.
И сега, Гай Марий, идва най-ужасното! В мига, в който клетвата беше произнесена, Авъл Помпей се задави и се закашля толкова силно, че с мъка слезе от рострата. Едва успяха да го откарат до дома му, където той се мъчи три дни на легло и накрая взе, че умря наистина! Изпружил краката и туй то! Е, представяш си какъв ефект имаше това върху цял Рим — като почнем от сенаторите и стигнем до жените им. Батацес може да ходи, където си иска, да върши каквото си иска. Хората му правят път, сякаш се страхуват да не хванат проказа. Дават му безплатни вечери, Сенатът набързо промени мнението си и официално го покани (от Скавър пак нито следа!) на едно от заседанията си, жените продължават да се хвърлят на врата му, а той раздава във всички посоки усмивки и благословии, сякаш е самият Зевс.
Възмутен съм, огорчен, отвратен, погнусен и още хиляда други неща, които не ми се изброяват. Големият въпрос е: как го направи тоя Батацес? Дали наистина се намеси Великата богиня, или просто той прибягна до непозната отрова? Обзалагам се, че е по-скоро второто, но пък и нали ме знаеш — аз съм стар скептик, ако не и циник.“
Гай Марий чак се просълзи от смях, но сетне остави писмото и отиде да се разправя с германите.
Четвърт милион тевтони пресякоха река Друенция няколко километра на изток от устието й на Родан и като лавина се понесоха към римската крепост. Колоната на преселниците се точеше с километри, разпокъсана и без никаква организация. Отпред и по крилата вървяха мъжете — общо сто и тридесет хиляди бойци, зад тях лъкатушеше безкрайният обоз заедно с добитъка, поверени на жените и децата. Имаше съвсем малко стари мъже, почти не се виждаха стари жени. Начело на колоната вървеше племето на амброните — хора горди, смели и свирепи. От тях до последната волска кола в кервана имаше поне тридесет и пет километра.
Този път германите бяха пратили съгледвачи, които отдалеч бяха забелязали римската цитадела, но това нямаше да уплаши самоуверения Тевтобод. Каквото и да правеше Рим да ги спре, тевтоните щяха да стигнат Масилия, а в Масилия — най-големият град след Рим, за който германите бяха слушали — щяха да си намерят и жени, и роби, и провизии, и всякакви удобства. След като си направеха удоволствието да я оплячкосат и подпалят, щяха да завият на изток покрай брега на морето, за да нахлуят в Италия. Тевтобод беше чувал, че Вия Домиция и проходът Монс Генава са изрядно поддържани, но предполагаше, че крайбрежният маршрут е по-къс и по него хората му по-малко ще се бавят.
Реколтата още не беше ожъната и само чакаше варварските пълчища да я стъпчат. Никой, дори Тевтобод, не се замисли, че житото може да бъде използвано от самите германи и че при малко повече внимание те спокойно биха си осигурили прехраната за задаващата се зима. Нашествениците се чувстваха спокойни, защото в колите си носеха всякакви провизии, отнети от племената, застанали на пътя им, а пък и в краен случай разпиляното по земята зърно можеше спокойно да се използва за храна на добитъка. Всяка неожъната от човека реколта означаваше рай за животните.