Тази нощ едва ли е имало римски легионер, който да спи спокойно. Всички бяха прекалено радостни от победата и възбудени при мисълта за задаващото се ново стълкновение; на другия ден обаче никой не даваше признаци на умора. Германите обаче не даваха признаци, че искат да нападат. Тъкмо тяхното бездействие най-силно тревожеше Марий, комуто не влизаше в плановете подобно бавене. На него му трябваше категорична победа и той нямаше да пожали средства да я спечели. Обаче тевтоните този път си имаха едно наум и се бяха разположили на огромен лагер по другия бряг на реката; не си бяха правили труда да издигат укрепления — численото им превъзходство ги успокояваше. През целия ден Тевтобод — толкова висок, че краката му почти докосваха земята под галския му кон — и дузина танове с него обикаляха около брода. Изгърбилото се под тежестта на стопанина си животно трябваше поне десетина пъти да мине от центъра на лагера до реката и обратно. На гърдите на тевтонския цар, над златната му нагръдна плочка висяха двете му руси плитки в цвят на лен; на главата му зловещо стърчеше шлемът със златни крила, лъщящи на слънцето. Но дори от разстояние можеше да се прочете угрижеността и нерешителността по гладко избръснатото му лице.
На следващата сутрин по небето не се виждаше никакво облаче; както предните дни, така и сега слънцето напичаше отрано и обещаваше към пладне непоносима жега. От горещината хиляди трупове, нахвърляни пред крепостта, започваха да се разлагат и из въздуха се разнесе убийствено зловоние. Марий се боеше сред армията да не плъзне епидемия, която можеше да нанесе повече поражение, отколкото атаките на неприятеля.
— Няма как — рече той на Квинт Серторий, — ще трябва да рискуваме. Ако те не искат да нападат, ние ще ги предизвикаме на бой, като излезем от лагера уж с цел да ги ударим. Вярно, че така ще изгубим предимството от това да се катерят по нагорнището, но пак ще имаме по-големи шансове за победа. Да не забравяме, че и Маний Аквилий чака на своите позиции. Хайде, нека тръбата засвири, всички да се строят и да чуят какво имам да им казвам.
Това беше общоприета практика — никоя римска армия не влизаше в сериозен бой, преди пълководецът да се е обърнал със слово към войниците си. Първо, така всички запомняха по-добре пълководеца си в бойно снаряжение; второ, това беше идеално средство бойният дух да се повдигне; трето, това беше единствената възможност за самия пълководец да съобщи и на последния легионер по какъв точно начин възнамерява да вземе победата. Всеки добре разбираше, че една битка никога не протича според предварителните планове на едната или другата страна, но все пак обръщението на пълководеца преди войските му да влязат в бой, беше начин те да придобият представа какво точно се очаква от тях и какви цели да гонят, а ако различните легиони и кохорти се откъснеха едни от други, само така отделните офицери и войници щяха да знаят какви решения да взимат на своя глава. Много пъти римската армия е побеждавала именно защото легионерите не са чакали във всеки отделен момент заповед от главнокомандващия или от някой от трибуните, а са знаели сами как да действат.
Клането на амброните беше подействало въодушевяващо на всички в лагера. Легионите мислеха само за победа. От първия до последния във всяка редица бяха все хора, физически здрави, с блестящи от дългото поддържане оръжия и доспехи. Строени на плаца в лагера те наричаха своя сбор „форум“, защото като на Форума щяха да слушат какво им говори ораторът в лицето на Гай Марий. Ако той сега го поискаше, всички до един щяха да го последват в самия Тартар, защото го обожаваха.
— Е, куни такива, като че ли днес му е времето, а! — извика към войниците Марий от специално издигнатата трибуна. — Работата е там, че оня ден се престарахме! Сега онези ги е страх да влязат отново в бой с нас! Но ние така ще ги ужилим, че ще ги накараме не да подскочат, ами да пощръклеят от болка, готови да се бият дори срещу драконовите зъби, ако трябва! Ще излезем от лагера, ще слезем долу при камарата от трупове и ще започнем да ги блъскаме, ритаме, събаряме! Ще ги ритаме в главите, ще плюем върху тях, ако и това не стига, ще им се изпикаем дружно отгоре! И можете да сте сигурни, че през този брод насреща в реката ще минат повече побеснели варвари, отколкото можете да броите, дори да делите на хиляда! Но сега няма да е толкова лесно, като да си седим като петли на оградата и да си клатим краката; ще трябва да се бием с тях лице в лице, което означава, че ще трябва да си кълчим вратовете! Защото те са по-високи от нас! Те са гиганти! Това обаче плаши ли ни нас? Плаши ли ни?