Когато Катул Цезар се яви на военния съвет, свикан от Марий след победата при Верцела, той си мислеше, че го очаква ново сражение, този път от различно естество. Но вместо това имаше пред себе си един Марий, който беше до такава степен опиянен от победата, че само се чудеше как да угоди едновременно на всички.
— О, скъпи ми приятелю — потупа той Катул по гърба, — разбира се, че и ти ще честваш триумф! Скъпи приятелю, вземи две трети от плячката за себе си! В крайна сметка моите войници вече взеха достатъчно от тевтоните при Аква Секстия, освен това им предадох и печалбата от продажбата на робите, така че току-виж се върнали от война доста по-богати от твоите. Освен естествено, ако и ти не дадеш на своите парите от робите… Няма ли? Напълно те разбирам, скъпи ми Квинт Лутаций! — съгласяваше се този път с всичко Марий и за да подкрепи думите си, подаде пълна чиния с ядене на проконсула. — Скъпи ми приятелю, дори не бих помислил да си приписвам всички заслуги само на себе си! Откъде накъде, след като твоите войници се биеха не по-зле и с не по-малко желание от моите? — не спираше той, докато взимаше чинията от ръцете на събеседника си и вместо нея му подаваше пълна чаша вино. — Седни, седни спокойно! Велик ден! Ще мога да спя спокойно.
— Бойорикс е мъртъв — усмихваше се доволно и Сула. — Всичко свърши, Гай Марий. Наистина свърши.
— Ами жена ти и детето, Квинт Серторий? — сепна се изведнъж Марий.
— В безопасност са.
— Много добре! — Марий огледа всички присъстващи в палатката на главнокомандващия. Още малко и щеше да ги разцелува от щастие. — Кой иска пръв да занесе вестта за нашата победа в Рим?
Мнозина с готовност изявиха желание. Останалите офицери и центуриони си замълчаха, но само по израженията им човек добре разбираше, че и на тях им се иска да получат тази задача. Марий започна да ги оглежда един по един, докато най-накрая очите му се спряха на онзи, когото вече си бе избрал.
— Гай Юлий — рече той, — теб ще те натоварим с тази работа. Едно, че си мой квестор, но и по други причини, от дипломатическо естество. Ти въплъщаваш в себе си цялото ни висше командване. Ние трябва да останем в Италийска Галия, докато не се уверим, че е напълно прочистена от враговете ни. Но ти си шурей и на Луций Корнелий, и на мен; в жилите на нашите деца тече кръвта на твоя баща. А пък Квинт Лутаций по рождение ти се пада първи братовчед. Така че какво по-уместно от това един Юлий Цезар да отнесе в Рим новината за нашата победа? — Марий отново изгледа всички присъстващи. — Право ли е?
— Право е — съгласиха се всички в един глас.
— Друго си е да влезеш така триумфално в Сената — радваше се Аврелия, без да сваля очи от лицето на Цезар; потъмнял от слънцето и ветровете, той вече беше истински зрял мъж! — Сега дори си мисля, че цензорите постъпиха добре, като решиха да те приемат в Сената едва след като изкараш службата си при Гай Марий.
Цезар още не можеше да си намери място от радост и възторг и преживяше сладките мигове на славата, когато беше подал Мариевото писмо на Принцепс Сенатус и бе видял с очите си как римският Сенат приема новината за окончателното премахване на германската опасност. То не бяха ръкопляскания, не бяха викове… Тук сенаторите затанцуваха, там заплакаха от вълнение; Гай Сервилий Главция, най-висш в колегията на трибуните, хукна като полудял, както си е в сенаторската тога, за да закрещи от рострата пред всички чакащи на Форума, че Гай Марий е победил; височайши особи като Метел Нумидик и Ахенобарб Понтифекс Максимус си стискаха по мъжки ръцете, опитвайки се да прикрият с тържествените си физиономии вълнението, което ги душеше отвътре.
— Това е добър знак — каза Цезар на жена си; и той също не можеше да откъсне поглед от нея, изпаднал в ням захлас. Колко красива беше Аврелия, колко слабо й се бяха отразили четирите години живот в Субура и задълженията на хазяйка.
— Някой ден ще станеш консул — мечтаеше на глас Аврелия. — Всеки, който си спомня за битката при Верцела, ще се сети, че тъкмо ти донесе в Рим вестта за победата.
— Едва ли — съмняваше се той. — Всички ще си мислят единствено за Гай Марий.