— За Гай Марий и за теб — настояваше жена му. — Нали твоето лице видяха всички пред Сената? Нали ти беше неговият квестор?
Цезар въздъхна, сви се малко на кушетката и потупа празното място до себе си.
— Ела тук — рече той на Аврелия.
Аврелия, която дотогава беше седяла на малкото си столче срещу него, инстинктивно се обърна към вратата на триклиния.
— Гай Юлий! — още малко и щеше да се възмути тя от подобно предложение.
— Сами сме, мила, а пък аз не съм дотам превзет, че още първата вечер у дома да оставя жена си чак от другата страна на масата. — И той отново потупа свободния край на кушетката. — Тук, жено! Веднага!
Когато младата двойка се установи да живее в Субура, пристигането й се превърна в истинско събитие, което нямаше как да не прикове вниманието на целия квартал. В радиус от поне няколко пресечки нямаше човек, който да не проявява в една или друга степен любопитство, кои ли ще са тези благородници, които ще живеят в Субура. Аристократи наемодатели всеки беше виждал, но за пръв път един истински патриций, богаташ в очите на местните бедняци, щеше да се нанася сред градската измет. Гай Юлий Цезар и жена му се оказваха наистина редки птици, затова и какви ли не клюки плъзваха за тях. Субура можеше да е по размери огромен град, но жителите му бяха със селска жилка и за тях си оставаше най-любимо забавление да обсъждат съседите, особено ако представляват такава сензация.
Всички единодушно предричаха, че младите няма да издържат дълго в квартала. Субура беше място, където човек скоро забравяше и претенции, и самочувствие, за да разбере какво представлява наистина в очите на другите. А един аристократ си оставаше човек от Палатина и мястото му не беше тук. Какви истерии щяха да обземат младата госпожа! Как щеше да се ядосва за щяло и нещяло младият господин! Ха-ха! И най-накрая щяха да си отидат. Така говореха хората в Субура и чакаха предвижданията им да се сбъднат.
Но те не се сбъднаха. Скоро се разбра, че госпожата няма нищо против сама да си пазарува, сама да поставя на мястото му всеки квартален простак, имал наглостта да й прави мръсни предложения, сама да се изправя срещу местните женища, когато я наобиколят някъде по Викус Патриции, за да й заявят за сетен път в лицето, че й е време да си върви в Палатина, където й е мястото. Колкото до господина — в това вече никой не се съмняваше, — оказваше се, че е мъж на място: за нищо не се ядосва, на никого не се кара, интересува се от всичко, което съседите искат да споделят с него, независимо към коя обществена прослойка принадлежат, услужва, с каквото може, на всеки, който иска да си напише завещанието, да сключи заем или да си потърси работа.
Много скоро Цезар и Аврелия си спечелиха всеобщо уважение. С времето хората в квартала дори щяха да ги заобикнат. Вярно, че много от качествата им бяха нови за средата, в която попадаха — така например те продължаваха да държат на това никой да не си бърка носа в работата им, както те не се бъркаха в работата на другите; никога не се оплакваха, за никого не казваха лоша дума, но най-вече с нищо не даваха вид, че се смятат за по-висшестоящи от съседите си. Всеки, който ги заговореше, можеше да е сигурен, че ще му отговорят с усмивка, искрен интерес и съчувствие.
Първоначално гледаха на тази куртоазия у двамата младежи като на чиста проба лицемерие, но с месеците и годините, прекарани в съседство, жителите на околните улици започваха да разбират, че Цезар и Аврелия са точно такива, каквито искат и другите да ги познават.
За Аврелия беше много по-важно как ще я приемат в квартала, отколкото за Цезар, защото именно тя прекарваше живота си в Субура, тя беше собственичка на голяма инсула, в която живееха много и всякакви наематели. В началото не й беше никак лесно, но едва когато Цезар напусна Рим и тръгна на война, Аврелия разбра причината за трудностите. В началото тя си обясняваше всичко с чуждата среда и липсата на опит. Търговските агенти, от които беше купила инсулата, й предложиха услугите си да събират от нейно име наемите и ако се наложи, да се разправят вместо нея с опърничавите наематели. Цезар беше сметнал, че предложението си струва, и послушната му съпруга се беше съгласила. Без да разбере почти несъзнателното послание, което му беше пратила Аврелия в една своя реплика само месец след нанасянето им:
— Наемателите ни са такава сбирщина, че не мога да го повярвам — беше рекла тя един ден развълнувано, забравяйки, че във всичко трябва да бъде невъзмутима.