— У-ха! — не се сдържа да възкликне готвачът Мург, когато останаха сами с иконома Евтих. — А пък аз си мислех, че сме си намерили господарка тъкмо по вкуса!
Икономът примигна с дългите си изящни клепки.
— Питаш ли ме мен? Тъкмо си говорех как някоя нощ мога да се мушна в леглото й да утеша мъката й по отсъстващия Гай Юлий, и то какво се оказва! По-скоро да легна с някой лъв.
— Мислиш ли, че наистина би посмяла да ни продаде с лоши препоръки? Та това би означавало големи парични загуби за самата нея… — чудеше се Мург и трепереше при самата мисъл какво би могло да го очаква за в бъдеще.
— Ще посмее и окото й няма да мигне. Жена като нея и на кръст ще ни разпне.
— У-ха! — отново се хвана за главата готвачът.
След като се справи с робите си, Аврелия веднага се зае и с наемателя на другия апартамент на приземния етаж. Когато преди време беше разговаряла с Цезар за наемателите в инсулата, реакцията на съпруга й я беше лишила напълно от желание да отвори въпрос за неговото незабавно изгонване. Дори не беше споменала за него пред Цезар, давайки си ясно сметка, че той като мъж няма да види положението от същата гледна точка. Но сега Цезар го нямаше и Аврелия беше с развързани ръце.
До другия приземен апартамент спокойно можеше да се отиде и без да се излиза от инсулата — на Аврелия й трябваше само да мине през вътрешния двор и беше у съседа си. Това обаче щеше да придаде на цялото посещение едва ли не интимен характер, а тъкмо обратната беше целта й. Затова хазяйката щеше да почука на предния вход на наемателя си. Това означаваше, че трябва първо, да излезе от собствената си външна врата на Викус Патриции, да завие надясно, да обиколи няколко дюкянчета, които също й плащаха наем, да стигне до кръстовището, където инсулата правеше остър ъгъл и където точно до нея беше долепена местната кръчма на кръстопътя, оттам да завие отново вдясно по Субура Минор, да мине пред още две дюкянчета, за да стигне пред входа на по-малкия приземен апартамент.
Наемателят беше известен актьор, грък на име Епафродит, който според счетоводните книги бил живял в инсулата повече от три години.
— Кажи на Епафродит, че хазяйката му иска да говори с него — заповяда Аврелия на вратаря.
Докато чакаше в приемната — голяма, колкото тази в нейното жилище, Аврелия огледа стените, за да прецени доколко са поддържани. За няколко месеца окото й се беше научило да открива и най-незабележимата пукнатина в мазилката, и най-малкото петънце мазнина по стените. Нямаше как, трябваше да въздъхне завистливо. Стопанинът се беше погрижил домът му да е по-добре уреден дори от този на наемодателите му, при това целите стени на приемната бяха изрисувани наскоро с чудесни фрески, изобразяващи цветя и плодове, а между тях, скрити зад благоприличието на изрисуваните пурпурни завеси — усмихнати Купидончета.
— Да не повярва човек! — чу се отнякъде да възкликва на гръцки приятен мъжки глас.
Аврелия се извърна на другата страна, откъдето се беше появил наемателят й. Нито гласът му, нито репутацията му на театрален любимец, нито запазената му фигура — поне доколкото Аврелия я беше забелязвала през пердетата към двора, — не издаваха действителната му възраст. Епафродит вече беше прехвърлил петдесетте и сега стоеше със златистожълта перука на главата си, с грижливо положен грим и облечен в прекрасна роба от тирски пурпур. Обикновено всяка пурпурна дреха минаваше за изтъкана в Тир, но тази тук определено беше финикийска изработка: с толкова наситен цвят, че отдалеч изглеждаше почти черна, в същото време с блясък, който се променяше според това откъде падаше светлината и сякаш придаваше на цялата дреха друг оттенък — от мораво до тъмновиолетово. През целия си живот Аврелия само веднъж беше виждала истински тирски пурпур — при посещението си във вилата на Корнелия, майката на Гракхите, която с гордост беше показала на гостите си робата, която навремето Емилий Павел бил отнел от македонския цар Персей.