— Какво да не повярва? — отвърна Аврелия, също на гръцки.
— Че човек може да срещне такива като теб, скъпа! Бях чувал, че хазяйката ни била красива и имала очи от пурпур, но дори онова, което си представях, като те гледах през двора, бледнее пред действителността! — напяваше гъркът. Въпреки женствената си интонация гласът му се харесваше със своята мелодичност. — Сядай, сядай! — покани той Аврелия.
— Предпочитам да стоя права.
Той се спря насред помещението и се обърна към нея, вдигайки вежди в недоумение.
— Искаш да кажеш, че си дошла по работа?
— Точно така.
— С какво мога да ти бъда полезен?
— Като се изнесеш — изрече кратко тя.
Епафродит я зяпна и едва не се свлече на колене; в театрален жест вдигна ръце пред гърдите си и патетично запита:
— Какво?
— Давам ти осем дни срок — продължи хазяйката му.
— Ама не може така! Платил съм си наема отдавна, както съм си го плащал винаги! Грижа се за жилището си така, сякаш съм му собственик, а не наемател! Може ли да чуя причините за това ти решение, домина? — заговори актьорът с напълно различен глас, сякаш искаше да изплаши женичката пред себе си с мъжествеността, която изведнъж го изпълни целия.
— Не ми харесва начина ти на живот.
— Начинът ми на живот си е моя работа — възрази Епафродит.
— Не и когато хазяйката ти иска да си отгледа децата далеч от сцените, които се разиграват от другата страна на двора ни — то мен ме е срам да ги гледам, ами на децата си ли да ги показвам? Още по-малко, когато разни проститутки от двата пола излизат за по-удобно да си вършат работата на двора.
— Можеш да си дръпнеш завесите — отбеляза простичко Епафродит.
— Няма да стане. Пък и ти да си сложиш пердета, пак няма да е достатъчно. Ние вкъщи си имаме и уши и чуваме.
— Е, много съжалявам, че те карам да се чувстваш неудобно, но в крайна сметка това няма значение — поклати глава гъркът. — Отказвам да се изнеса.
— Тогава ще наема хора да те изхвърлят.
Използвайки сценичния си талант, за да изглежда по-висок от действителния си ръст, Епафродит направи крачка към жената и се надвеси заплашително над нея. Тя не се смути ни най-малко, само си помисли колко много прилича наемателят й на Ахил, скрит в харема на скироския цар Ликомед.
— Я слушай, малка госпожо — рече гъркът. — Похарчил съм цяло състояние да превърна това апартаментче в свой дом и нямам никакво намерение да го напускам. Ако тръгнеш наистина да ми правиш номера и да ми пращаш хора, ще те съдя, не, ами ще те оставя без пукната пара. Всъщност още сега, като те изпратя до вратата на своя дом, отивам при градския претор да подам жалба срещу теб.
Във виолетовите очи на Аврелия заблестяха лукави пламъчета, които накараха пурпурната роба да изглежда като най-жалка имитация.
— Опитай де! — усмихна се тя сладко. — Доколкото знам, градският претор се казва Гай Мемий и ми се пада братовчед. Предполагам обаче, че точно в момента си има друга работа, затова ще трябва да се срещнеш с помощника му. Ако не му знаеш името, аз да ти го кажа: Секст Юлий Цезар, деверът ми!
Аврелия мина крачка-две встрани и удостои с поглед наскоро изрисуваните стени и скъпата мозайка на пода, каквато никой наемател не би посмял да постави у дома си.
— Признавам, че всичко това е много красиво! Радвам се, че поне вкусът ти да украсяваш дома си не е като този да подбираш приятелите си. Разбира се, даваш си сметка, че всяко подобрение, внесено в наеманото жилище, се смята за собственост на наемодателя, без той да е длъжен да изплаща каквито и да е обезщетения.
Осем дни по-късно Епафродит беше изхвърлен на улицата, където нямаше какво друго да прави, освен да псува всички жени по света. Дори не му бяха позволили и последната радост, която му оставаше, а именно да унищожи фреските и мозайката; Аврелия предвидливо беше настанила двамина наети гладиатори, за да пазят вътре в самия апартамент.
— Чудесно! — Плесна тя с ръце, след като досадникът си беше отишъл. — Сега, Кардикса, ми остава само да си намеря подходящ наемател.
Имаше няколко начина, по които един римлянин обявяваше, че дава под наем жилище: най-простият беше наемодателят да сложи бележка на входа си, на стените на дюкяните си, а ако сметне за нужно — и по стените на обществените бани и клозети, а ако това му се стореше недостатъчно, окачаше подобни бележки и по вратите на приятели, а най-добре беше, ако приятелите му разнесат новината за свободното жилище, та да стигне до още повече уши. За Аврелиината инсула се знаеше, че е стабилно строена, така че не бяха малко кандидатите за наематели. Тя самата се срещаше с всеки от тях, за да го прецени лично. Някои от желаещите й харесваха, други й се струваха честни и почтени, на трети би за тръшнала вратата под носа дори ако останеха единствените й клиенти. И все пак никой не бе човекът, когото Аврелия търсеше, затова и тя не преставаше да обикаля града и да разговаря с нови желаещи.