— Някои жени имат мляко, други нямат. Никой не може да каже защо. Няма нужда сега да си търсиш други поводи за раздразнение — братството ти стига. Жените нямат нищо против да кърмят Ю-ю. Ще пратя някой от слугите горе при Ребека да я помоли да задържи бебето при себе си, а двете с теб ще излезем и ще им покажем на онези бандити.
Аврелия стана на крака.
— Да тръгваме тогава. Колкото по-бързо свършим, толкова по-добре.
Кръчмата се оказа доста мрачно местенце. Аврелия застани в рамката на входната врата и на фона на слънчевата светлина, която идваше откъм гърба й, заслепи посетителите на заведението. Всички пиещи се умълчаха, захласнати от гледката, докато зад Аврелия не се появи Кардикса и покрай масите се забеляза раздвижване.
— Ей това е слоницата, която ни хвърли оня пердах сутринта! — обади се нечий глас от тъмното.
Тук-там изскърцаха дървените пейки. Аврелия влезе в кръчмата и огледа помещението. Кардикса я следваше плътно, готова да се намеси, ако трябва.
— Кой отговаря за вас, простаци? — попита Аврелия.
Иззад една от масите в дъното се показа нисичък, мършав човечец, който даваше вид да е на около четиридесет, а още повече даваше вид да е типичен римлянин.
— Аз съм този, когото търсиш — представи се той, като излезе на светло. — Луций Декумий, на твоите услуги.
— А знаеш ли коя съм аз? — стрелна го с поглед младата жена.
Той кимна.
— Вие наемате без пари това помещение, което принадлежи на мен — обясни му за всеки случай тя.
— Грешиш, госпожа, това място не принадлежи на теб — поправи я Луций Декумий. — То е държавна собственост.
— Държавата няма нищо с кръчмата ви — държеше на своето Аврелия и отново огледа затъмнената кръчма, за да види по-добре какво има вътре. — Заведението е в плачевно постоянно. Ти изобщо не се грижиш за него. Считай се за изгонен.
Всички я зяпнаха изненадани. Луций Декумий сбърчи вежди и я изгледа разтревожено.
— Ти не можеш да ни изгониш оттук.
— Само почакай да видиш!
— Ще се оплача на градския претор.
— Както желаеш. Той ми е братовчед.
— Тогава ще се оплача на върховния понтифекс.
— Още по-добре. И той ми е братовчед.
Мъжът изсумтя, но не можа да се разбере дали се присмива на самонадеяността на Аврелия, или пък просто ситуацията му се струва забавна.
— Не може всички да са ти братовчеди!
— Може, може. Хич не си прави сметки, Луций Декумий, отиваш си заедно с всички разбойници от кръчмата.
Луций Декумий я изгледа замислено и се зачеса по брадичката; човек не можеше да е сигурен, че в яркосините му очи не проблясват иронични пламъчета. Той отстъпи крачка назад и показа с жест масата, на която бе седял допреди малко.
— Какво ще кажеш да пообсъдим нашия малък проблем?
— Няма какво да му обсъждаме — възрази Аврелия. — Просто ти си отиваш.
— Ами! Винаги има място за обсъждане. Хайде, госпожо, нека двамата с теб седнем да се поразговорим — повтори поканата си Луций Декумий.
Изведнъж Аврелия си даде сметка какво ужасно чувство я завладява: Луций Декумий започваше да й се харесва. Това беше просто смешно. И все пак беше самата истина.
— Добре — съгласи се тя. — Кардикса застани до мен.
Луций Декумий й предложи стол да седне, после се друсна на мястото си на пейката отсреща.
— Малко винце, госпожо?
— В никакъв случай.
— О!
— И така?
— Какво и така? — попита Луций Декумий.
— Ти беше този, който искаше да разговаряме — напомни му Аврелия.
— Точно така, аз поисках — съгласи се той. — Какво имаш против нас, госпожо?
— Това, че стоите под моя покрив.
— Е, сега, това е малко твърде общо казано, не мислиш ли? Искам да кажа, нищо не ни пречи да стигнем до някакво споразумение: ти ще ми кажеш точно кое у нас не ти се нрави, а пък аз ще видя дали не мога да го оправя.
— Много неща не ми харесват: външният вид на кръчмата, мръсотията, шумът, това, че хората ти са решили, че цялата улица е тяхна собственост. — Аврелия изброяваше и сгъваше един по един пръстите на ръцете си. — Но най-вече вашата подмолна дейност из квартала! Да тероризирате безпомощните търговци и да искате от тях пари, които не могат да си позволят! И ако това не заслужава презрение!
— Светът, госпожо — обясни Декумий и се наведе напред, за да може събеседничката му да го чува по-добре, — е разделен между овцете и вълците. Какво по-естествено от това? Ако не беше естествено, овцете нямаше да бъдат толкова повече от вълците, а ние всички знаем, че на един вълк му се падат по, да речем, хиляда овце. Защо просто не приемеш, че ние сме местните вълци? Като вълци ние не сме никак лоши. Само си показваме зъбките… Е, тук-там ще поухапем някого, но никой не е пострадал съществено.