— Метафората, която използваш, е още един знак за твоята арогантност — на съвсем друго мнение беше Аврелия, — и тя с нищо няма да промени решението ми. Ще си вървите и това е.
— Ох, бедният аз! — затюхка се Луций Декумий и се облегна назад. — Бедният, бедният аз. — Той я стрелна с поглед. — Наистина ли всички са ти братовчеди?
— Баща ми беше консулът Луций Аврелий Кота. Чичо ми е консулът Публий Рутилий Руф. Другият ми чичо е преторът Марк Аврелий Кота. Мъжът ми е квесторът Гай Юлий Цезар. — Аврелия се отпусна на облегалката на стола си, надигна глава, притвори очи и нанесе последния си удар: — И което е най-важно, Гай Марий ми е сват.
— Ха-ха, на мен пък ми е сват египетският цар! — отбеляза лаконично Луций Декумий, на когото кажи-речи всички изброени имена не говореха нищо.
— Тогава те съветвам да си вървиш у дома в Египет — рече Аврелия, без да обръща внимание на невинната шегичка. — Консулът Гай Марий е мой сват.
— О, да, разбира се, че как иначе? И сватята на Гай Марий ще живее в някаква си инсула на гъза на Субура! — не се съгласи той.
— Инсулата е моя собственост. Това е зестрата ми, Луций Декумий. Мъжът ми е по-малкият син на баща си, затова временно сме се нанесли в инсулата ми. По-късно ще се преместим другаде.
— Гай Марий наистина ли ти е сват?
— До последния косъм на веждите си.
Луций Декумий въздъхна тежко.
— А пък на мен тук ми харесва… Така че най-добре да проведем едни хубавички преговори.
— Аз просто искам да се разкараш — настоя тя.
— Виж сега, госпожо, и аз имам известни права върху ей това място — стана по-твърд Луций Декумий. — Съдържателите на това заведение сме пазители на храма на кръстопътя. Получили сме този пост по съвсем законен път. Това, че всички са ти братовчеди, не значи, че и държавата ти е станала частна собственост — нас ще ни изгониш, но на наше място ще дойдат други, нали така? Това тук е колегията на кръстопътя, госпожо, записана съвсем официално в книгите на градския претор. И нека ти издам една мъничка тайна — отново се наведе той напред. — Не само ние, всички наши братя от кръчмите по кръстопътищата са вълци! — Луций Декумий изви врат като някоя костенурка. — Сега, госпожа, двамата с теб ще влезем в споразумение. Ние ще поддържаме мястото чисто, ще мацнем по някоя боя по стените, няма да вдигаме повече шум през нощта, ще помагаме на старите жени да прескачат канавките и ще се откажем от дейността из квартала — с други думи, ще се превърнем в стълбове на обществото! Това как ти се харесва?
Колкото и да се опитваше да запази леденото си изражение, Аврелия не издържа и леко се усмихна.
— Все е по-добре от това, което вършите сега, а, Луций Декумий?
— Много по-добре! — съгласи се той обнадежден.
— Да си призная честно, не ми се ще наново да се разправям с хора като теб. Много добре, Луций Декумий, давам ти пробен срок от шест месеца. — При тези си думи тя стана от стола си и се запъти към вратата, последвана от вежливия кръчмар. — Но само не си мисли, че като му дойде времето, няма да посмея да ви изхвърля и да посрещна други на ваше място — зарече се тя и излезе на улицата.
Луций Декумий я придружи надолу по Викус Патриции и със завидна ловкост й разчистваше пътя сред тълпата.
— Имаш думата ми, госпожо, отсега нататък ние се превръщаме в стълбове на обществото.
— Предполагам, ще ви е доста трудно да я карате занапред без доходите, на които сте разчитали досега — подметна Аврелия.
— О, това да не те тревожи, госпожо! — Спокойно отвърна той. — Рим е голям град. Ние няма да престанем с нашата дейност напълно… Просто ще се преместим по-надалеч, за да не те притесняваме. Да речем във Виминала… или около Агера, или около блатата… Необработени терени, колкото искаш. Няма защо да се тревожиш за хубостници като Луций Декумий и събратята му от кръчмата на кръстопътя. Ние все ще се оправим.
— И това ако е решение! — поклати глава Аврелия. — Каква е разликата между това да тероризираш съседите си или други хора?