— Ти не си половин човек! Ти си две половини: едната моя, другата на Ники! — изхили му се злобно Клитумна.
Не можеше да се каже от кое болеше повече: от яростта или от болката. Сула беше на самата граница на умопомрачението и само се мръщеше на двете си мъчителки, неспособен да разсъждава, нито дори да вижда.
— Не мога да продължавам така! — махна той отчаяно с ръце.
— Глупости! Разбира се, че можеш — сряза го Никополис, която без никакво съмнение беше от онези жени, способни във всякаква ситуация да държат мъжете си под чехъл. — А сега иди да свършиш нещо полезно. Утре ще се чувстваш по-добре. Винаги така става.
Искаше му се да избяга далеч от къщи, да си открие някое място, в което наистина би могъл да свърши нещо полезно. Краката му го носеха, без той самият да знае къде, и ето, че вместо да тръгне надолу, той се заизкачва по улицата, към Палациума, другата част на Палатинския хълм, която гледаше към Големия цирк и Капенската порта.
Тук къщите бяха по-нарядко и между тях имаше много зелени площи. Палациумът не беше сред най-елегантните квартали, тъй като се намираше сравнително далеч от Форум Романум. Без да обръща внимание на студа, макар да беше облечен само в домашната си туника, Сула седна върху някакъв камък и се загледа в картината пред себе си; не към празните трибуни на цирка, нито към красивите храмове върху Авентинския хълм, но към самия себе си: представи си как се впуска в едно безкрайно и ужасно бъдеще, как тялото му се издължава, издължава, за да се превърне в неравен път от кожа и кости, по който никой никога не би тръгнал, защото не води никъде. Беше му тежко на душата също както понякога му ставаше тежко на стомаха, без да може да заглуши болката дори да се облекчи; внезапно усети, че целият се тресе, та чак зъбите му тракат, а от гърлото му се разнасят болезнени стенания.
— Зле ли ти е? — изведнъж се дочу нечий тих и плах гласец.
Първоначално не можеше да види нищо, защото обхваналата го агония, сякаш бе отнела зрението му, но после погледът му се проясни и Сула съзря пред себе си нечия остра брадичка, златисти кичури коса, лице, напомнящо голямо сърце, украсено от две огромни, меденокафяви очи, в което се четеше неподправена тревога.
Младата жена клекна срещу него, загърната в тежката, домашно направена дреха, точно както я беше видял в градината на разрушената Флакиева къща.
— Юлия — потръпна от изненада Сула.
— Не, Юлия е сестра ми. На мен ми викат Юлила — усмихна му се тя. — Зле ли ти е, Луций Корнелий?
— Не и за да се вика доктор.
Разсъдъкът му се връщаше и трябваше да си признае, че още веднъж Никополис бе познала — на другия ден вече нямаше да има и помен от мрачните му настроения.
— Толкова бих искал… толкова, толкова бих искал да полудея! — отговори й Сула. — Но, изглежда, не ми се удава.
Момичето не помръдна от мястото си.
— Значи Фуриите още не те искат при себе си.
— Ти сама ли си? — погледна я той укорително. — Какво ги е прихванало родителите ти да те пускат да се разхождаш по това време?
— Робинята ми е с мен — спокойно му отвърна тя и се отпусна на земята. В очите й проблесна палава искрица, а устните й издайнически се извиха в краищата си. — Тя е добро момиче. Изключително предана и дискретна.
— Искаш да кажеш, че те оставя да си ходиш, където искаш, и не те издава на баща ти. Но един ден — отбеляза човекът, когото винаги хващаха, — ще те хванат.
— Но дотогава защо да се тревожа за такива неща?
Юлила се умълча и внимателно заразглежда лицето му, очевидно доволна от това, което вижда.
— Върви си вкъщи, Юлила — въздъхна той. — Ако ще те залавят, по-добре да не е с мен.
— Защото си лоша партия, нали? — попита момичето.
Той не можа да се въздържи и се усмихна.
— Ако така ти харесва.
— Но аз не мисля, че си!
О, какви богове му я бяха пратили? Заслужаваха само благодарности! Сула се отпусна. Изведнъж му се стори, че е станал неузнаваемо лек, сякаш наистина някакъв незнаен, добродушен бог се е разшетал около него. Необичайно усещане за човек, който никога не е познал доброто.
— Аз наистина съм лоша партия, Юлила.
— Глупости! — настояваше на своето тя.