Сула разбираше добре жените, а пред себе си имаше момиче, което беше готово едва ли не да се просне в краката му. Вътрешният му глас обаче не преставаше да го убеждава, че подобна грешка не бива да допуска, че трябва да бъде груб, за да развали цялата магия и да се отърве от неканената си събеседничка. Ала не му беше по силите. Не и с момиче като това, то не го заслужаваше. За нея той трябваше да бръкне дълбоко в торбата с лъжите и да извади оттам най-лъскавия Луций Корнелий Сула: онзи, освободеният от всякакъв фалш, невинният, неопетненият.
— Е, благодаря ти за доверието, млада Юлило — малко колебливо рече той, защото не знаеше какво точно й се иска да чуе, а държеше да й направи впечатление.
— Не бързам — каза му тя със сериозен тон. — Искаш ли да поговорим?
Сула й направи място върху камъка.
— Добре. Но седни до мен. Земята е много влажна.
— Казват — започна тя, — че ти си позор за рода си. Но аз самата не виждам с какво си заслужил подобни оценки, след като тъй и тъй не ти е била предоставена никаква възможност да постигнеш нещо повече.
— Имам някакво смътно чувство, че авторът на тази забележка е баща ти.
— На коя забележка?
— Че съм бил позор за рода си.
Тя беше безкрайно учудена.
— О, не! Не и тата! Той е най-мъдрият човек на земята!
— Докато моят баща беше най-глупавият. Двамата с теб стоим на противоположните полюси в римското общество, млада Юлило.
Тя се беше захванала да къса дългите треви около камъка, издърпваше ги заедно с корените и с чевръстите си пръсти ги оплиташе на венец.
— Ето — подаде го тя на Сула, щом венецът беше готов.
На него изведнъж му секна дъхът; бъдещето изведнъж се сви пред очите му в някакъв могъщ спазъм и макар и само за миг му се показа напълно различно.
— Венец от трева! — зачуди се той. — Не! Не и за мен!
— Разбира се, че е за теб — настояваше Юлила, но понеже той така и не посегна да го поеме от ръцете й, тя сама се приведе и му го сложи на главата. — По-добре щеше да е, ако имаше цветя, но по това време на годината…
Тя наистина не разбираше! Но пък и той нямаше да седне да й обяснява, затова й напомни:
— Но венец от цветя се дава само на любимия.
— Ти си любимият ми — нежно изрече момичето.
— Само за кратко, малката, а после ще ти мине и няма дори да си спомняш за мен.
— Нищо подобно!
Сула скочи на крака и се засмя:
— Я стига! Та ти си само на петнайсет!
— На шестнайсет! — възрази му девойката веднага.
— Петнайсет, шестнайсет, къде е разликата? Ти си си просто едно дете.
Юлила се изчерви от възмущение и в погледа й проблесна гняв.
— Не съм дете! — извика му тя.
— Разбира се, че си — засмя се той отново. — Погледни се само каква си ми пухкавичка, като някакво кученце.
Така беше по-добре! Трябва да я постави на мястото й, докато е време.
Но като че ли се беше престарал. Беше я засегнал твърде дълбоко, беше я наранил в самата душа и изведнъж беше убил цялото й желание.
— Нима не съм хубава? — попита Юлила. — Винаги съм си мислила, че съм.
— Да пораснеш е неприятна работа — рязко отсече Сула. — Предполагам, че почти всички родители казват на момиченцата си, че са хубави. Но светът гледа с други очи. Като пораснеш, ще бъдеш достатъчно привлекателна, за да си намериш съпруг.
— Но аз искам единствено теб — едва-едва промълви тя.
— Стига толкова. Най-добре да престанеш да си правиш илюзии, дебеличкото ми кученце. А сега бягай, преди да съм ти дръпнал опашката. Хайде, къш!
Юлила така и направи, а робинята изостана и отчаяно й викаше да я изчака. Сула ги наблюдаваше как се спускат една след друга по склона и чак след като изчезнаха, седна отново на камъка.
Венецът стоеше все още върху главата му и контрастираше с огнените му къдрици. Сула вдигна ръка, за да го свали, но не го хвърли. Остана известно време да се взира в изсъхналите тревички, след което го прибра в пазвата си и пое към къщи.
Бедното дете. Все пак беше я обидил незаслужено. Но трябваше на всяка цена да я отблъсне от себе си. Само това му липсваше, съседката на Клитумна да скита нощно време пред къщата й, и при това да има за баща сенатор.
Но докато слизаше надолу към дома си, на всяка крачка усещаше как изсъхналата трева го боде в гърдите, напомняйки му за себе си. „Корона Граминея“. Венец от трева. При това даден му на Палатина, където още преди векове Ромул е положил основите на своя град, където са се гушели една до друга сламените колибки като онази до Стълбите на Какус, която и досега се пазеше като талисман от гражданите. Венец от трева, даден му от самото въплъщение на Венера — при това от една от дъщерите й, Юлия. Това беше знамение.