— Всичко това е за мен? — не вярваше той.
— За теб — усмихна му се тя.
Сула захвърли дисагите си върху леглото.
— А Стих? — не можа да се стърпи да попита.
Естествено тя повече би искала той да я целуне, да я люби, но много добре знаеше, че докато е бил далеч от нея и Клитумна, не си е губил времето и едва ли точно в този миг би потърсил утеха в тялото й. Плътта щеше да почака. Въздишайки тежко, Никополис трябваше да се задоволи с ролята си на добросъвестен осведомител.
— Което си е истина, Стих е заздравил позициите си — започна тя и посегна да разопакова багажа му.
Той обаче не й позволи и пусна дисагите зад една от раклите за дрехи, където никой да не ги пипа. След което се премести върху любимия си стол, поставен зад ново писалище. Никополис седна на леглото.
— Искам да науча всичко — подкани я той.
— Ами Стихчо се е намърдал в царските покои и естествено ползва и таблиния. Но, от друга страна, така е по-добре, защото стои по-далеч от нас и не ни къса постоянно нервите. Дори Клитумна вече трудно го издържа. Да минат още няколко месеца и съм убедена, че ще го изхвърли. Във всеки случай беше много мъдро от твоя страна, дето се махна — започна тя уж машинално да оправя възглавниците зад гърба си. — Да си призная, когато тръгваше, бях абсолютно против това, но с времето размислих и открих, че си бил напълно прав, а аз просто не съм си давала ясна сметка за нещата. Стихчо завзе къщата ни като някакъв велик пълководец, а теб те нямаше да му помрачиш удоволствието от победата. Е, нещата се попромениха. Книгите ти отидоха на боклука — не, няма страшно, робите ги спасиха навреме, — а след тях и всичките ти лични вещи: дрехи и така нататък. Но понеже всички роби биха предпочели ти да си тук, а не той, нищо не се е изгубило — всичко сега е някъде из тази стая.
Светлите му очи обходиха стените и красивата мозайка на пода.
— Много мило — съгласи се Сула. — Продължавай.
— Клитумна не беше на себе си от мъка. Не й беше минало дори през ума, че Стихчо ще ти изхвърли нещата. Дори мисля, че изобщо не е искала да го взима у дома си, но не е знаела как да му откаже. Все пак кръвта вода не става, а тя друг роднина, освен него няма. Клитумна може и да не е от най-умните, но й е повече от ясно, че ако племенникът й толкова е настоявал да се пренесе тук, направил го е единствено с надеждата по този начин да те изхвърли на улицата. В крайна сметка не може да се оплаче от безпаричие. Но това, че теб те нямаше дори когато той ти изхвърляше вещите, му отне голяма част от удоволствието. Никакви разправии, никакви възражения, нищо… Само нацупени роби, хленчеща леля Клити и аз… дето гледам през него като през стъкло.
На вратата се появи мъничката робиня Вити с поднос в ръце, а на подноса — кифлички, банички, сладкиши и пасти. Усмихвайки се плахо на Сула, тя остави подноса на края на писалището и като забеляза с крайчеца на окото си небрежно захвърлените дисаги зад раклата, на свой ред се насочи към тях, за да ги разопакова.
Сула скочи толкова бързо от мястото си, че Никополис дори не забеляза кога е застанал на пътя на момичето. Преди секунда си седеше мирно и тихо на стола, а ето, че сега любезно даваше знак на робинята, че е по-добре да стои далеч от раклата, щипеше я игриво по бузата и властно я отпращаше от стаята. Това започваше да й се струва наистина съмнително.
— Ама си ги пазиш тия торби! — възкликна почти неволно Никополис. — Какво толкова си скрил в тях? Като някакво куче си, което варди да не му откраднат кокала.
— Сипи ми малко вино — помоли я той вместо отговор и като седна обратно на стола, посегна към най-апетитния сладкиш върху подноса.
Жената му наля, но не се отказа тъй лесно от въпроса си.
— Кажи де, Луций Корнелий, какво толкова има в тия торби, че не искаш никой да го вижда? — И му подаде чашата неразредено вино.
Усмивката изчезна от лицето му. С жест се опита да я убеди, че въпросът й му се струва изключително глупав и досаден.
— Ти какво мислиш, че има? Почти четири месеца съм бил далеч от момиченцата си! Признавам, че не съм мислил през цялото време за вас, но пък това не значи, че не съм се сещал изобщо! Особено когато се сблъскам с нещо мъничко, за което да си кажа, че ще се хареса на някоя от двете ви.
Никополис внезапно грейна при тези думи. Сула никога не й беше подарявал нищо. Нито пък на Клитумна, доколкото си спомняше. Никога през живота си той не беше подарил никому нищо, а тя беше достатъчно добре запозната с човешката природа, за да знае, че това се дължи не толкова на бедността му, колкото на вродената му стиснатост: щедрият дава и тогава, когато не притежава кажи-речи нищо.