— О, Луций Корнелий! — възкликна радостно гъркинята. — Наистина ли? Кога ще мога да видя?
— Когато реша, че е дошъл моментът. — Обърна той стола си, за да погледне през големия прозорец зад себе си. — Колко е часът?
— Не знам… сигурно около осмия час. Във всеки случай е рано за вечеря.
Сула се надигна от мястото си, отиде до раклата, извади дисагите иззад нея и ги преметна през рамо.
— Ще се върна за вечеря.
Устата й провисна, докато го гледаше как се насочва към вратата.
— Сула! Ти си най-досадното създание на света. Кълна се! Едва си се прибрал вкъщи и вече отново се стягаш да излизаш. Да ти кажа, не ми се вярва толкова да си се затъжил за Метробий, след като тъй и тъй си го имал през цялото време до себе си!
Сула се спря за миг насред стаята и широко се усмихна.
— Разбирам! Сцилакс е идвал да се оплаква, нали?
— Може и така да се каже. Дойде като някакъв трагик, в ролята на Антигона, и си тръгна като комик, играещ евнуха в пиесата. Клитумна като че ли го уцели, където не трябваше! — засмя се Никополис, като си спомни за сцената.
— Пада му се на старата курва. Знаеш ли, че той умишлено не е позволявал на момчето да се научи да чете пише!
Но дисагите върху гърба му отново предизвикаха подозрения.
— Толкова ли ни нямаш доверие, че ги взимаш отново със себе си? — попита тя.
— Не съм чак такъв глупак — каза й Сула на сбогуване.
Пусто женско любопитство! Оказа се глупак. Как можа да не се сети какво го чака вкъщи? Затова трябваше възможно най-бързо да отиде до Големия пазар, където да прекара около час, съсредоточен с какво точно да донапълни торбите си, похарчвайки и последните остатъци от хилядата си денария, които бе мислил да запази за бъдещето. Пфу, жени! Да не си заврат носа някъде! Как можа да не се сети навреме?
И така дисагите започнаха да се пукат по шевовете от шалове и гривни, от пъстри източни чехлички и финтифлюшки за коса. На вратата на Клитумна го посрещна все същият роб, който му съобщи, че дамите и господарят Стих са вече в триклиния, но са предпочели да поизчакат още малко, преди да започнат с вечерята.
— Кажи им, че идвам след малко — заръча му Сула и се запъти към покоите на Никополис.
Наоколо нямаше признаци на живот, но за всеки случай Сула затвори кепенците на прозореца и залости здраво вратата зад гърба си. Нахвърли набързо накупените подаръци върху писалището, а до тях няколкото свитъка с книги, които си беше харесал по време на пътешествието. Едната от двете дисаги така и остана непобутната. От другата бяха наизвадени няколко ката дрехи, които си намериха място върху леглото, а след тях се подаде чифт навити чорапи. Сула забърника внимателно из тях и извади две мънички шишенца със запушалки, грижливо запечатани с восък. После се показа и една на вид най-обикновена дървена кутийка, достатъчно малка, за да се изгуби в шепата му. Сякаш не можеше да устои на изкушението, той повдигна капачето й, което между другото си пасваше прекрасно с отвора на кутийката, и погледна вътре. Съдържанието й като че ли с нищо не можеше да привлече интереса на любопитния: само няколко щипки сивкавобял прашец. Сула му се полюбува малко, сетне пръстите му наместиха капачето и кутийката трябваше да си намери мястото сред останалите вещи. Но къде? Погледът му обиколи стаята и веждите му неволно се сбърчиха в колебание.
До стената беше опряна дълга, тясна маса, върху която бяха струпани няколко дървени шкафа, издялани във формата на миниатюрни храмове: единствените реликви, останали от славния някога род на Корнелий Суланите. Всичко, което Луций Корнелий беше наследил от баща си, всичко, което баща му не бе успял да продаде за пиене, по-вероятно, защото не си беше намерил купувач, отколкото, защото сърцето не би му позволило да се раздели с тях. Шкафовете бяха пет на брой, всеки от тях представляващ куб с размери две на две на две стъпки; пред всеки стояха две колони, а между тях бяха изрисувани дървени вратички; отгоре пък фронтон с изваяни миниатюрни копия на скулптури на върха и по краищата, а върху антеблемента под фронтона изписано нечие име. Първото беше на легендарния прародител на цялата фамилия на Корнелиите, сиреч и на седемте й патрициански разклонения; второто — на Публий Корнелий Руфин, консул и диктатор преди повече от двеста години; третото на сина му, два пъти консул и веднъж диктатор по време на Самнитските войни, по-късно изгонен от Сената, задето скришом си присвоил някаква сребърна посуда; четвъртото на първия Руфин, наречен Сула, през целия си живот жрец на Юпитер; и последното на неговия син, претора Публий Корнелий Сула Руфин, известен с това, че е организирал първите „луди Аполинарес“, игрите в чест на Аполон.