Сула си избра шкафа с името на най-стария Сула и внимателно отвори вратичката му, опасявайки се да не повреди дървото, което с годините на нехайно отношение бе станало твърде крехко и можеше да се строши между пръстите. Навремето цветовете му са били ярки, а мъничките релефни фигурки — ясно очертани, но сега шарките се бяха изгубили, а миниатюрите — изпочупени. Един ден Луций Корнелий се беше зарекъл, че на всяка цена трябва да намери пари не само за възстановяването на домашните реликви, но и за нов дом, където да ги изложи гордо насред просторния атрий. Така или иначе, за момента те щяха да му послужат за скривалище на двете шишенца и на кутийката с бял прах, а от тях най-удобен изглеждаше шкафът с името на Сула, фламен Диалис, за времето си най-святата личност в цял Рим — служителя на Юпитер Оптимус Максимус.
Вътре в самия шкаф се намираше восъчната маска на прадядото, изляна върху лицето му и украсена с перука, която да я превърне в едва ли не точно копие на човека, когото изобразяваше. Дори очите си стояха на мястото и се блещеха срещу Сула, по-скоро сини, отколкото сиви; кожата на Руфин беше светла, но не чак толкова, колкото на правнука, косата, гъста и заплетена на множество къдрици, също беше червеникава, но повече с цвят на морков, отколкото на злато. Около маската беше оставено достатъчно празно място, за да може човек да бръкне зад нея и да я откачи от дървената имитация на глава, върху която беше закрепена. За последен път лицето на прадядото се беше показало на бял свят при погребението на Сула Старши, за чието заплащане синът и до ден-днешен предпочиташе да не си спомня, като се има предвид каква противна личност уреждаше нещата.
Сула затвори вратичките с известно благоговение, после прокара пръсти по гладката повърхност на стъпалцата на подиума. Наглед те не правеха впечатление с нищо, но като всеки истински храм и този имаше двоен под. Натисна, където трябваше и изведнъж стълбите, водещи към миниатюрното светилище, се оказаха не друго, а обикновено чекмедже. По принцип то не беше предвидено да служи за скривалище, а по-скоро в него да се пазят описаните върху пергамент славни деяния на покойния предшественик, както и подробните данни относно ръста, походката, маниерите, му, физическите му особености и типичните му жестове. Защото случеше ли се някой Корнелий Сула да умре, за погребалната му церемония се наемаше специален актьор, който да прилича възможно най-много на блаженопочиващия му прародител, създавайки така впечатлението самият той да се е завърнал от царството на мъртвите, за да съпроводи поредната брънка от благородната си фамилия по дългия й път от щастливия свят на живите, където някога сам се е разполагал, до крайната спирка за всеки простосмъртен.
Документите, в които беше събрано всичко известно за Юпитеровия жрец Публий Корнелий Сула Руфин, все още си седяха в чекмеджето, но около тях се намери достатъчно празно място за двете шишенца и кутийката. Сула ги пъхна вътре, затвори чекмеджето и го намести така, че ничий любопитен поглед да не открие за какво служат стъпалата към храма. Руфин единствен щеше да узнае тайната му.
Поуспокоен, отвори кепенците на прозореца и вратата към градината и събра накуп дрънкулките и парцалчетата от писалището. По лицето му се изписа злорада усмивка, когато измежду няколкото свитъка, оставени до тях, ръката му извади един по-различен.
Както можеше да се очаква, Луций Гавий Стих беше заел почетното място в десния край на ложето в средата. Това беше от малкото римски домове, където и жените се хранеха излегнали, тъй като и Клитумна, и Никополис отдавна се бяха разделили с всякакви предразсъдъци относно нормите за благоприличие.
— Ето ви и вас, момичета — поздрави Сула, обсипвайки с подаръци двете жени с щастливи лица, които като слънчогледи се бяха обърнали към него. Подаръците бяха добре подбрани: хем да се срещат по-рядко по римските сергии, хем никоя жена да не се срамува да си ги сложи, щом излиза навън.
Но преди да се излегне между двете жени, които само това и чакаха, той мина пред Стих и му подаде книжката.