Последното изречение беше съпроводено с многозначителен поглед по посока на страничната трибуна, където на първия ред върху сгъваем стол седеше Гай Опий, наобиколен от множество свои служители и чиновници.
— Чудесно! Никой няма да заплати реалната цена! След което, уважаеми съдебни заседатели, Луций Фравк ще бъде продаден в дългово робство, за да отработи с труда си разликите между стойността на разпродадения си имот и размера на дълговете си. Е, вярно, че той се е оказал неспособен да подбере подходящите си съдружници и служители, заради което и е изпаднал в сегашното положение, но не може да му се отрече, че с многобройните си дела, докарани до успешен край, е доказал качествата си на предприемач. Но как би могъл той да използва тези си способности за доизплащаното на дълговете си, ако бъде лишен от собствеността си, ако изведнъж изгуби всичките връзки, които си е създал, и бъде продаден в робство? Та самият Гай Опий не би спечелил нищо от разоряването на длъжника си, защото освен да го вземе за чиновник в собствената си кантора, не виждам какво друго би могъл да направи с него.
Младежът съсредоточаваше цялата сила на въздействие, на която беше способен, върху римския банкер, благ на вид петдесетгодишен човечец, който, по всичко личеше, беше запленен от речта на адвоката.
— Ако някой, който не е римски гражданин, бъде обвинен в углавно престъпление, то преди всичко друго това му отрежда да бъде бит с камшик. Не просто наказан с бой с пръчки, както се предвижда за римските граждани, което може и да наранява достойнството на човек, но поне не го осакатява за цял живот. Не! Той трябва да бъде бит с камшик! Трябва да му бъде смъкната кожата от гърба, да се покажат смачканите му от ударите меса. Трябва да остане недъгав до края на живота си, да носи по тялото си белези, каквито не носят дори робите в мините.
Кожата на Марий изведнъж настръхна при тези думи, защото или младежът гледаше в момента точно него — един от най-едрите собственици на рудници в цял Рим, или просто очите му можеха да заблудят всекиго. И все пак, как така младият Друз бе успял да види в дъното на площада новодошлия, как го бе разпознал от толкова далеч и как му бе хрумнало да се обърне точно към него?
— Ние сме римляни! — възкликна младежът. — Цяла Италия е под наша закрила. Нима ще се държим като последните изверги с хората, които са ни оказали своето доверие, към хората, които са избрали за пример именно нас? Ще осъдим ли един невинен човек само защото е допуснал грешка, само защото подписът му стои под някакъв документ? Нима ще останем глухи пред обещанията му, че ще се опита да направи всичко по силите си, за да върне до заема, който е получил? И изобщо, нима за нас той е по-недостоен да му бъде отдадена справедливост, отколкото един римски гражданин? Какво? Ще пребием до смърт един човек, който повече заслужава да му се окачат магарешки уши, задето се е оставил на един крадец да го измами? Ще направим съпругата му вдовица? Ще оставим децата на един любящ баща сираци? Иска ми се да вярвам, че няма да допуснем подобно нещо, уважаеми съдебни заседатели! И не за друго, а защото сме римляни. Ние сме по-добри от всички други.
Облеченият в бяла тога оратор се обърна и се отдалечи от банкера. В продължение на миг може би всички погледи неволно се откъснаха от Гай Опий, за да последват движението му. Но не и тези на съдебните заседатели, на брой петдесет и един, нито на Гай Марий и Публий Рутилий Руф. Един от заседателите втренчено наблюдаваше Гай Опий и в същото време се почесваше по врата, сякаш изведнъж нещо го беше засърбяло. Отговорът не закъсня: банкерът съвсем леко кимна, жест, навярно останал незабелязан за публиката, но не и за Гай Марий, който широко се усмихна.
— Благодаря за вниманието, претор перегринус — поклони се младежът на чуждестранния претор. Само за миг адвокатът се беше отърсил от онова въодушевление, което го бе обхванало допреди малко, и в държането му сега личеше много повече стеснителност и смущение, отколкото зрителите предполагаха, че е способен да покаже.
— И аз ти благодаря, Марк Ливий — върна му поздрава чуждестранният претор и се обърна към съдебните заседатели: — Граждани на Рим, бъдете така любезни да попълните табличките си със своята присъда, за да я съобщите пред съда.