Вгледа се продължително в слънцето, забеляза, че то се движи надолу и се успокои. След това дойде нощта и когато не можеше вече да вижда, се строполи на земята.
Дойде в съзнание на сутринта, качен високо между два големи клона на едно дърво. Кога и как бе изпълзял до там, не си спомняше, но ако не беше го направил, сега щеше да е мъртъв. Сам човек, в безсъзнание, би станал лесна плячка на нощните хищници, които ловуваха в джунглата. Остана на дървото през целия ден, прикривайки се с по-малки клонки, спа, след това бавно яде от изсушеното месо и оризовите питки, които с изненада откри в една торба, направена от дрипите, с които беше облечен, и закачена на врата му. Хората, които го бяха притискали към земята и му даваха да пие, сигурно бяха от някое планинско село. Сигурно те му бяха дали тази храна. Той запази малко от нея за вечерта, когато слезе от дървото и, ориентирайки се по залязващото слънце, продължи на юг. Дали заради вида му бяха решили да му дадат последен шанс?
Продължи да върви само през нощта, като използуваше звездите за ориентир, ядеше корени, кора от дърветата и кресон, който растеше около потоците. Нощем често чуваше войници да минават наблизо, тогава се свиваше в някой шубрак и изчакваше, докато отминат. Понякога треската го оставяше, после пак се връщаше, съзнанието му се помрачаваше още повече и той си въобразяваше, че чува изтракването на затвор на автомат, което го караше да се крие в храстите, докато осъзнае, че изщракването е било от някоя съчка, която той самият беше настъпил.
След две седмици настъпи дъждовният сезон. Валеше така, сякаш никога не е спирало и няма да спре. Кал. Дървесна гнилоч. Дъждът падаше така плътно, че трудно можеше да се диша. Но той вървеше напред, зашеметен от силните дъждовни струи, вбесен от гъстата кал и от мокрите клони, които полепваха по него. Вече не можеше да определи накъде е юг — нощните облаци се разкъсваха за момент и той се ориентираше по някоя звезда, но след малко отново се сгъстяваха и той трябваше да върви слепешката, а когато небето отново се проясняваше, той разбираше, че е сбъркал посоката. Една сутрин откри, че се е движил в кръг и след това започна да пътува само през деня. Беше принуден да върви по-бавно, по-внимателно, за да не го забележат. Когато слънцето беше скрито от облаци, той си поставяше за цел някой далечен планински връх или много високо дърво. И всеки ден дъждът продължаваше да вали без прекъсване.
По едно време излезе от гората, тръгна със залитане из равнината, но някой стреля по него. Той се просна на земята и припълзя до прикритието на дърветата. Още изстрели. Хора, бягащи през тревата.
— Нали ти казах да се обадиш бе, човек! — говореше му някой. — Ако не бях видял, че нямаш оръжие, до сега да съм те опушкал. Мамка му, ставай горе и си кажи името.
Американци. Той избухна в смях. Не можеше да спре. Държаха го в болница около месец, докато премине истерията му. Десантът в Северен Виетнам започна в началото на декември, а сега било началото на май, му казаха те. Не можеше да определи колко време е бил пленник, но от тогава до сега беше изминал разстоянието от мястото на десанта до тази американска база в Южен Виетнам — 390 мили. И това, което го накара да се разсмее, беше, че вероятно от няколко дни се е намирал на американска територия и вероятно някой от войниците, които той чуваше през нощта и от които се криеше, са били американци.
11
Отлагаше излизането от душа доколкото беше възможно. Знаеше, че няма да може да изтърпи, когато Тийзъл дойдеше при него, докоснеше го с ножиците и започнеше да реже косата му. Изпод плющящата върху него вода той видя как Голт изникна неочаквано в дъното на стълбището с ножици, канче с пяна за бръснене и един огромен бръснач. Мускулите на стомаха му се стегнаха. Той с ужас видя как Тийзъл посочи бюрото и стола в дъното на стълбището, каза нещо на Голт, което не можа да чуе поради шума от душа. Голт премести стола пред бюрото, извади няколко вестника от бюрото и ги разстла под стола. Вършеше всичко много бързо. Тийзъл се приближи до душа достатъчно, за да може да го чуе.
— Спри водата — каза той.
Тийзъл приближи още малко.
— Спри водата! — повтори той.
Рамбо продължи да търка ръцете и гърдите си. Сапунът беше голям и жълт и миришеше силно на дезинфектанти. Наведе се и започна да сапунисва краката си. За трети път го правеше. Тийзъл поклати глава и изчезна някъде вляво от душа, където вероятно имаше централен кран, защото след секунда водата спря. Краката и раменете на Рамбо се стегнаха, водата се стичаше от него, падаше в дълбокото метално корито под душа и след малко Тийзъл се показа отново, с кърпа в ръце.