Тийзъл направи всичко възможно да се усмихне.
— Ей, Орвал, просто съм в лошо настроение. Не ми обръщай внимание. Радвам се да те видя — той протегна ръка, за да се здрависа с него.
Орвал беше човекът, който го беше учил да се здрависва, когато беше момче. „Здраво и продължително — казваше Орвал. — Ръкостискането ти трябва да бъде като думата ти. Твърдо и сигурно.“
Сега, когато си стиснаха ръцете, Тийзъл усети, че гърлото му се сви. Въпреки всичко, той обичаше стареца и не можеше да свикне с новите бръчки по лицето му и бялата коса от двете страни на главата му, която ставаше все по-рядка и провиснала като паяжина.
Ръкостискането им беше плахо. Тийзъл нарочно не беше ходил да види Орвал през трите месеца, откакто излезе от къщата му с ругатни на уста, тъй като някаква проста забележка, която беше направил, се бе превърнала в дълъг спор за това, как да се запасва кобурът — напред или назад с мястото за дръжката. Малко след това той съжали за начина, по който напусна къщата и все още съжаляваше, но се опитваше да се държи естествено и да гледа Орвал право в очите, но нищо не излизаше.
— Орвал, съжалявам за оня път. Наистина. Благодаря ти, че дойде толкова бързо, когато се нуждая от теб.
Орвал само се ухили. Беше страхотен.
— Нали съм ти казвал да не говориш с човека, когато се здрависваш. Гледай го право в очите. Недей да бърбориш. Все още съм на мнение, че кобурът трябва да се запасва с мястото за дръжката назад — той намигна към останалите мъже. Тембърът му беше нисък, но звучен. — И какво е направило това момче? Къде е отишло?
— Тук някъде — каза Уорд.
Той посочи към два камъка в потока, към първия ред дървета в гората и нагоре към пролома. Под дърветата беше мрачно и студено и те се отправиха към мястото, където мотоциклетът лежеше обърнат на една страна върху изпочупените клони на едно сухо дърво. Щурците бяха спрели да свирят. Когато Тийзъл и останалите спряха да вървят из тревата, те започнаха отново.
Орвал посочи с глава към преградата от камъни и паднали дървета, която препречваше пролома, и към шубраците от двете страни.
— Да, ето, вижда се откъде се е изкатерил през шубраците отдясно.
Като че ли в отговор на това, което каза, нещо голямо изшумоля в храстите и предполагайки, че може да е момчето, Тийзъл отстъпи назад и инстинктивно извади пистолета си.
— Няма никой — обади се мъжки глас от там, камъчета и пръст се посипаха по склона и Лестър слезе със залитане откъм шубраците.
Беше целият мокър от падането си в потока. Той имаше и без това големи очи, но като видя пистолета на Тийзъл, те се изцъклиха още повече.
— Чакай, аз съм! Само проверявах дали момчето не е някъде наоколо.
Орвал се почеса под брадата:
— По-добре да не беше го правил. Може да си объркал следата. Уил, имаш ли някоя вещ на момчето, да я дадем на кучетата да я помиришат.
— В багажника на колата. Бельо, панталони, обувки.
— Тогава не ни остава нищо друго, освен да хапнем и добре да се наспим. При добра организация ще можем да тръгнем утре на разсъмване.
— Не! Тази нощ.
— Как така?
— Тръгваме сега.
— Не ме ли чу като казах, че след час ще се стъмни? Тази нощ луна няма да има. Голяма група сме и ще се изгубим един друг в тъмното.
Тийзъл очакваше това. Сигурен беше, че Орвал ще иска да отложат до сутринта. Това беше разумно. Но имаше едно нещо против това разумно решение. Той не можеше да чака толкова дълго.
— Луна или не, длъжни сме да тръгнем подир него — каза той на Орвал. — Гонихме го дотук извън нашите правомощия и единственият начин да не ни се изплъзне е да продължим да го преследваме. Ако отложа работата за сутринта, ще трябва да я предам на щатската полиция.