Потокът криволичеше и той следваше извивките му. Знаеше, че скоро ще пуснат кучета след него, но не си даде труд да върви във водата, за да ги заблуди. Това щеше само да го забави. И понеже рано или късно трябваше да излезе от водата на единия или на другия бряг, водачът на кучетата щеше просто да раздели глутницата на две по двата бряга, докато хванеха следата отново и той само щеше да е изгубил време.
Стъмваше се по-бързо, отколкото очакваше. Изкачвайки се нагоре, той улавяше последната бледа светлина и след малко гората и храстите се сляха в една тъмна сянка. Скоро можеше да различава очертанията само на най-големите дървета и камъни, а след още малко стана тъмно като в рог. Чуваше се шумът от потока, който течеше между камъните, песента на щурците и нощните птици, звуците, издавани от нощните животни, и той спря и започна да вика. Никой от хората, които той се надяваше да открие, нямаше да се покаже, ако той вървеше по потока и просто викаше. Трябваше да вика нещо интересно. Трябваше да ги накара да полюбопитстват кой може да е тоя смахнат. Викаше на виетнамски, на малкото френски, който си спомняше от училище, викаше с престорен южняшки акцент, със западен и с негърски. Изкара дълъг списък на най-мръсните думи, които можеше да си припомни.
Потокът се спускаше в една малка падина от едната страна на склона. Там нямаше никой. После криволичеше и се спускаше в друга падина и пак криволичеше, пак нямаше никой и той продължи да вика. Ако скоро не намереше някого, щеше да се изкачи високо по склона и сигурно да стигне до извора на потока и нямаше да има вече ориентир. Така и стана. Потта му изстиваше в нощния въздух; стигна до едно място, където потокът завиваше и се разливаше в едно малко блатце и той чу бълбукането на извора.
Дотук. Той извика още веднъж, чу ехото от псувните да се спуска надолу към притъмнелите хълмове, изчака и тръгна нагоре. Ако се движеше по права линия, изкачвайки се и спускайки се по стръмнините, прецени, че накрая може да достигне до друг поток и да тръгне по него. Беше на около 30 фута от извора, когато две електрически фенерчета го осветиха ярко отляво и отдясно и той замръзна на мястото си. При други обстоятелства той би скочил встрани от лъчите на фенерчетата и би се скрил в тъмнината. Да се скиташ из тази планина през нощта, като си пъхаш носа там, където не ти е работа, можеше да коства живота на човек. Много хора са били застреляни в главата за това, което той сега правеше или пък бяха заравяни плитко в земята, за да ги изровят нощните хищници.
Фенерчетата бяха насочени право в него — едното към лицето му, другото към голото му тяло. Той не мърдаше, просто стоеше на едно място, с изправена глава, гледайки спокойно напред, между двете светлини, като че ли през целия си живот беше стоял там и беше вършил това всяка нощ. Насекоми проблясваха в лъчите на фенерчетата. Птица излетя с плясък от едно дърво.
— По-добре ще е да хвърлиш пищова и бръснача — обади се отдясно пресипнал старчески глас.
Рамбо въздъхна с облекчение — нямаше да го убият, поне не веднага. Беше спечелил любопитството им. И все пак, това, че се беше появил пред тях с пистолет и бръснач, беше безразсъдство. При вида им тези мъже можеха да се почувстват застрашени и да го застрелят. Но той не можеше да си позволи да се движи из тези гори през нощта без нищо, с което да се отбранява, ако се наложеше.
— Слушам, сър! — каза Рамбо с безизразен глас и остави пистолета и бръснача да тупнат на земята. — Не се тревожете. Пистолетът не е зареден.
— Как пък не.
Щом като човекът отдясно беше старец, другият отляво би трябвало да е млад, помисли си Рамбо. Вероятно баща и син. Или вуйчо и племенник. Така ставаха тия далавери — в семейството някой по-възрастен даваше наставления, а един или повече от младите вършеха черната работа. Рамбо усещаше как двамата зад фенерчетата го преценяваха. Старецът мълчеше сега, но Рамбо нямаше намерение да казва нищо, докато не го попитат. Той беше натрапникът и щеше да е по-добре да си държи устата затворена.