Господи, Тийзъл наистина не си поплюваше, щом като беше наредил на хората си да стрелят безразборно по вероятни прикрития, без да го е еня, че могат да ударят някой невинен — сигурно смяташе, че хората ще се подчинят на призива и ще излязат на открито. От гледна точка на Тийзъл, защо не? За Тийзъл той беше просто престъпник, убил ченге, на който не биваше да бъде позволено да се измъкне и трябваше да послужи за назидание, така че никой вече да не си позволява да убива ченгета. Нещо повече, Тийзъл беше твърде добър полицай, за да позволи Рамбо да бъде застрелян, без преди това да му бъде даден шансът да се предаде. Ето защо призивът и заповедта да се стреля по места, където вероятно той се беше скрил, бяха предназначени по-скоро да го изплащат, отколкото да го убият. Но шансовете да бъде улучен бяха твърде големи, така че нямаше значение дали изстрелите бяха предназначени да го уплашат или не.
Трах! — по друга група храсти в края на гората и те вече се носеха над поляната. Щяха да бъдат над него след секунди и сигурно щяха да стрелят. Той насочи пушката си през клоните, прицелвайки се в лицето на стрелеца, докато хеликоптерът се приближаваше, готов да му пръсне главата в момента, в който оня наведеше око към мерника. Не му се искаше да убива още някой, но нямаше друг избор. Дори по-лошо, ако застреляше този човек, пилотът щеше да се наведе към пода на хеликоптера, той нямаше да може да се прицели в него, щеше да отлети бързо, да се обади по радиото за помощ и всички щяха да разберат местоположението му. Всичко това щеше да се случи, освен ако не предизвикаше експлозия в резервоарите на хеликоптера, но той знаеше, че това е глупава идея. Можеше да ги улучи със сигурност. Но да предизвика експлозия? Само на кино това ставаше без фосфорни патрони.
Той лежеше напрегнат, в очакване, сърцето му биеше до пръсване, когато хеликоптерът с рев застана над него. Незабавно стрелецът наведе лице към телескопичния мерник на карабината си, а самият той тъкмо обираше мекия спусък, когато видя накъде се целеше стрелецът и си помисли: „Слава Богу, добре, че го видях навреме“ — и отпусна спусъка. На 50 ярда вляво имаше естествена стена от големи камъни, храст и локва вода. Той щеше да се скрие там, когато най-напред чу хеликоптера да идва към пролома, но му беше твърде далеко. Сега хеликоптерът се спускаше натам. Трах! — и той не можа да повярва, помисли, че зрението му го заблуждава. Храстите се размърдаха. Той премигна, храстите се развълнуваха, тогава той разбра, че проблемът не е в зрението му — храстите се разтвориха широко и един грамаден елен с могъщи рога с препъване се изкачи върху камъните. Падна, изправи се отново и с огромни скокове се втурна през тревата към гората от другата страна, хеликоптерът — след него. От единия хълбок на елена струеше тъмночервена кръв, която блестеше, но това изглежда не му пречеше, ако се съди по великолепните дълги скокове, които той правеше към дърветата, с хеликоптера по петите му. Сърцето на Рамбо блъскаше лудо.
Не можеше да се успокои. Те щяха да се върнат. Еленът беше просто развлечение. След като се скриеше в гората, извън погледа им, те щяха да се върнат. Щом като нещо се беше скрило в онези храсти до локвата, можеше да има някой и под падналото дърво. Трябваше бързо да се измъкне.
Но трябваше да изчака хеликоптера да се обърне с опашка към него, хората да гледат напред, към елена, който преследваха. Чакаше напрегнат, но след малко не можеше да трае повече, изтъркаля се изпод клоните и се втурна презглава натам, където тревата беше най-къса, за да не оставя диря. Целта му бяха храстите и камъните. Еленът успя да избяга в гората. Хеликоптерът завиваше обратно. Приведен, той бягаше като обезумял към прикритието на камъните, просна се под храстите и веднага се приготви да стреля, в случай, че го бяха видели. Трах! Трах! Първият изстрел беше към падналия бор, докато хеликоптерът приближаваше; вторият, докато се спре над него и бавно се извъртя, за да продължи нагоре по пролома. Не го намериха.
— Говори полицията — забоботи отново гласът. — Нямаш никакви шансове, предай се! До всички в гората: опасен беглец може да е в близост до вас. Покажете се. Размахайте ръце, ако сте видели млад човек, сам.
Несмлени моркови и пиле се надигнаха заедно с киселина от стомаха му, той ги изплю на тревата и на езика му остана горчив вкус. Намираше се в тесния край на пролома. По-нагоре скалите се стесняваха от двете страни и с чувство на слабост от повръщането той продължи да гледа през храстите хеликоптера, който премина над дърветата в тази посока, след това се издигна, прелетя над върха на канарата и навлезе в следващия пролом, като ревът му бавно започна да заглъхва, а гласът от високоговорителя ставаше все по-приглушен. Не можеше да стои прав, краката му трепереха неудържимо. Разтрепера се още повече, когато осъзна, че трепери — не биваше да се плаши толкова от хеликоптера. През войната беше видял много по-лошо от това и здравата се беше разтрепервал, но никога толкова, че тялото му да излезе от контрол. Кожата му беше лепкава, беше жаден, но водата в локвата до храстите беше застояла и зеленясала и от нея щеше да му се догади още повече.