— Предупредих те вече да не ме гледаш така — каза Тийзъл.
Така, както се беше облегнал на джукбокса, той отлепи ризата си, залепнала от пот на гърдите му. С лявата ръка извади една цигара от джоба на ризата си, запали я, счупи изгорялата клечка на две, след това се изсмя, като клатеше глава в недоумение, докато се приближаваше към бара и с една особена усмивка погледна надолу към Рамбо, който седеше на стола си.
— Ей, ама ти наистина ми вдигна кръвното.
— Не съм искал.
— Разбира се, че не. Но все пак ми вдигна кръвното, нали?
Възрастната жена остави кафето и се обърна към Рамбо:
— Как ще искаш хамбургерите? Натюр или да ги прекарам през градината?
— Какво?
— Без или с подправки.
— С много лук.
— Както обичаш — и тя отиде да ги приготви.
— Да, вдигна ми кръвното — каза Тийзъл и пак се усмихна особено. — Вдигна го и още как.
Погледна намръщено към мръсното валмо вата, което се подаваше от един разпран стол, и неохотно седна до Рамбо.
— Държиш се така, сякаш всичко ти е ясно. И говориш като схватливо момче, така че аз наистина сметнах, че всичко си разбрал. Но ти се домъкваш тука и се опитваш да ми правиш напук, а това е достатъчно, за да се запита човек дали си наред? Има ли нещо такова?
— Гладен съм.
— Това просто не ме интересува — каза Тийзъл, дърпайки от цигарата си. Тя беше без филтър и след като издуха дима, той почисти с пръсти парченцата тютюн, полепнали по устните и езика му. — Човек като теб би трябвало да има достатъчно ум в главата да си носи храна. В случай че възникнат непредвидени обстоятелства, нали се сещаш, каквито са сега обстоятелствата за теб.
Той вдигна каничката със сметана, за да си налее в кафето, но забеляза жълтата утайка по дъното и устата му се изкриви в кисела гримаса.
— Работа ли търсиш? — запита той тихо.
— Не.
— Значи си имаш работа.
— Не, нямам. Не ми и трябва.
— Това се вика скитничество.
— Викай му както си щеш.
Ръката на Тийзъл се стовари като гюлле върху бара.
— Не ми дръж такъв тон!
Всички в заведението обърнаха глави към Тийзъл. Той ги огледа, засмя се, сякаш някой беше разказал виц, и се облегна на бара да си пие кафето.
— Това ще им бъде тема за разговор за известно време — той се усмихна отново, дръпна от цигарата си и пак почисти устните и езика си от тютюна. Веселието му секна.
— Слушай, не те разбирам. Този твой вид, дрехите ти, косата ти, всичко останало. Не се ли сети, че като вървиш по главната улица, ще изпъкваш като негър в нощви. Моите хора ми се обадиха пет минути след като си влязъл отново в града.
— И какво ги е забавило толкова?
— Дръж си устата — каза Тийзъл, — предупредих те…
Изглежда щеше да продължи, но в този момент възрастната жена донесе един пълен до половината книжен пакет и каза:
— Долар и тридесет и един.
— За какво? За това хапче ли?
— Нали каза, че ги искаш с подправки.
— Плащай! — каза Тийзъл.
Тя задържа у себе си пакета, докато Рамбо й броеше парите.
— Добре, да тръгваме — каза Тийзъл.
— Къде?
— Където аз кажа — той изпразни чашата си на четири големи глътки и остави 25 цента. — Благодаря, Мърл.
Всички погледи ги проследиха, докато излизаха от заведението.
— Между другото, Мърл — обърна се на излизане Тийзъл, — защо не почистиш дъното на онази кана.
3
Патрулната кола беше спряна отвън.
— Влизай — каза Тийзъл, като опъваше мократа си от пот риза. — Мамка му, доста е топло за 1 октомври. Не знам как стоиш с това яке.
— Аз не се потя.
Тийзъл го изгледа.
— Как не.
Той хвърли цигарата си през решетките на една шахта до бордюра и двамата влязоха в колата. Рамбо наблюдаваше минаващите коли и пешеходци. След полумрака на заведението от силното слънце го заболяха очите. Някакъв човек махна на Тийзъл, той му отвърна, след това потегли и се промуши в една пролука между върволицата коли. Този път караше бързо.
Минаха покрай един железарски магазин, гробище за коли, старци, насядали по пейките с пури в уста, и жени, бутащи детски колички.
— Виж ги тези — каза Тийзъл. — Нямат ум в главата си да изкарат децата на разходка в тази жега.