И, Господи, каква засада! В тази пресечена местност, при най-близкия град на около 30 мили, хеликоптерът — разбит и без кучета, момчето можеше, когато си поиска, да застреля когото си иска. Защото теренът зад тях не беше равен. Защото на 8 фута от ръба на скалата започваше стръмен склон. За да отстъпят, трябваше да бягат по открита местност и момчето да ги пука един по един от гората долу и изобщо, откъде, мамицата му, беше намерило пушка и откъде се беше научило да устройва такива засади.
В този момент от скупчените в небето черни облаци се разнесе оглушителен гръм.
9
Орвал. Тийзъл не можеше да откъсне поглед от него. Старецът лежеше по лице до ръба на скалата, без да проронва звук и дъхът на Тийзъл секна. Заради мен. За пръв път в живота си прояви непредпазливост и аз не го посъветвах да не се надига. Запълзя към него, за да се прости със стареца.
— Момчето ще ни излезе в гръб — каза Лестър с дрезгав глас.
Прекалено дрезгав, помисли си Тийзъл. Неохотно се обърна, разтревожен за хората си. Бяха останали седем; със сериозни лица, нервно човъркаха пушките си, които изглеждаха почти безполезни сега. Всички, освен Шингълтън.
— Казвам ви, че ще ни излезе в гръб — повтори Лестър. Панталонът му беше раздран на коляното. — Ще ни заобиколи и ще ни излезе в гръб.
Мъжете рязко обърнаха глави и огледаха склона зад тях, сякаш очакваха момчето да е вече там.
— Ще дойде, я — каза младият полицай.
По дъното на сивите му панталони бавно се процеждаше петно от кафява течност. Всички стояха на разстояние от него.
— Господи, искам да си ходя! Махнете ме оттук!
— Върви си, де! — каза Тийзъл. — Бягай нагоре по склона. Да видим докъде ще стигнеш преди оня да те гръмне.
Полицаят преглътна.
— Какво чакаш? — каза Тийзъл. — Хайде де, бягай нагоре!
— Не — каза полицаят, — няма.
— Тогава млъкни!
— Но нали и без това трябва да се изкачим дотам — каза Лестър. — Преди той пръв да е стигнал там. Ако чакаме още, ще ни изпревари и ние никога няма да излезем от това място.
Тъмните облаци, които се бяха скупчили още по-близо, се раздраха от светкавици. Загърмя отново, силно и продължително.
— Какво беше това? Дочух нещо — каза Лестър.
Коляното му, което се подаваше от скъсания му панталон, беше ожулено.
— От гръмотевицата е — каза Шингълтън. — Тя си прави шега с нас.
— Не. И аз чух — каза Мич.
— Слушайте!
— Момчето!
Чуваше се нещо като слабо давене, като човек, който се мъчи да повръща. Орвал беше се размърдал, извил гръб, с колене и глава, опрени на земята, с повдигнат корем, той се държеше за гърдите и се опитваше да стане. Приличаше на гъсеница, с извито тяло, готвеща се да измине следващия инч. Но той не отиваше никъде. С извит като дъга гръб застина неподвижно за миг и отново падна на земята. По ръцете му се стичаше кръв, давеше се и повръщаше кръв.
Тийзъл не можеше да повярва на очите си. Беше сигурен, че Орвал е мъртъв.
— Орвал! — извика той.
В следващия миг, без сам да знае как, той вече бързаше към него.
— Не се надигай — трябваше сам да си напомня той, като се притискаше към скалата в старанието си да не се превърне в мишена като Орвал.
Орвал лежеше твърде близо до ръба и Тийзъл беше сигурен, че ще бъде видян от гората долу. Хвана Орвал за рамото и се помъчи да го издърпа във вдлъбнатината. Но Орвал беше твърде тежък, това можеше да отнеме доста време, а момчето всеки миг можеше да стреля. Той сграбчи Орвал, напъна се, задърпа го и Орвал бавно помръдна. Но не достатъчно. Камъните бяха твърде остри. Дрехите на Орвал се закачиха за тях още при самия ръб на скалата.
— Помогнете ми! — извика Тийзъл на мъжете зад него.
Орвал изплю още кръв.
— Какво сте ме зяпнали? Няма ли кой да ми помогне!
Тогава някой бързо притича при него, за да му помогне, двамата задърпаха Орвал от ръба и в следващия миг вече бяха в безопасност. Тийзъл въздъхна силно. Избърса потта от очите си и, без да има нужда да се обръща, разбра кой му е помогнал — Шингълтън.
Шингълтън се беше ухилил, после започна да се смее — не на висок глас, не от сърце, но все пак се смееше, не можеше да се сдържи. Гърдите му се тресяха от смях.
— Успяхме. Той не стреля, ние успяхме.
Наистина беше смешно и Тийзъл също избухна в смях.
След това Орвал изплю още кръв, Тийзъл видя болката, изписана на лицето му, и вече не му изглеждаше смешно. Наведе се да разкопчее окървавената риза на Орвал.
— Спокойно, Орвал. Само ще погледна и след това ще се погрижим за тебе.
Опита се да разтвори внимателно ризата, но от кръвта тя беше залепнала за тялото, той трябваше да дръпне по-силно, за да я отлепи, и Орвал изстена.