Раната не беше нещо, което Тийзъл би желал да гледа твърде дълго. От пробитите гърди излизаше въздух с неприятна миризма.
— Лошо ли е? — попита Орвал и потръпна.
— Ти не се тревожи — отговори Тийзъл. — Ние ще се погрижим за теб.
Докато говореше, започна да разкопчава своята риза и да я съблича от гърба си.
— Попитах те… лошо ли е?
Всяка дума излизаше поотделно с болезнен шепот.
— Виждал си много рани, Орвал, знаеш не по-зле от мен колко лошо може да е.
Сви на топка потната си риза и я притисна към дупката в гърдите на Орвал. Ризата моментално се напои с кръв.
— Искам да го чуя от тебе. Попитах те…
— Добре, Орвал, пази си силите. Не говори.
Ръцете му лепнеха от кръвта, докато закопчаваше ризата на Орвал върху тампона, който беше сложил върху раната.
— Няма да те лъжа, защото знам, че не обичаш да те лъжат. Има много кръв, трудно е да се види добре, но предполагам, че е засегнат белият дроб.
— 0, Господи!
— Сега искам да спреш да говориш и да си пазиш силите.
— Моля те. Не ме оставяйте. Не трябва да ме оставяте.
— Това е последното нещо, за което трябва да се тревожиш. Ще те занесем обратно и ще направим за тебе всичко, каквото можем. Но и ти трябва да направиш нещо за мен. Чуваш ли ме? Съсредоточи се и притискай гърдите си. Напъхал съм ризата си под твоята и искам да я притискаш към раната. Трябва да спрем кръвта. Чуваш ли ме? Разбираш ли?
Орвал облиза устни, леко кимна и Тийзъл усети в устата си сухия вкус на прах. Нямаше надежда една навита риза да спре кръвотечение от рана като тази. В устата му остана вкуса на прах и той усети как по голия му гръб се стичат вадички пот. Слънцето отдавна се беше скрило зад облаците, но жегата продължаваше да го мъчи, той си помисли за вода и се сети колко жаден може да е Орвал.
Знаеше, че не биваше да му дава да пие. Знаеше това от Корея. Човек, ударен в гърдите или в стомаха, повръща водата, която е пил, раната се разкъсва и болката става по-силна. Но Орвал продължаваше да облизва устните си и Тийзъл не можа да понесе да го гледа как се мъчи. Ще му дам малко. От малко нищо няма да му стане.
На колана на Орвал имаше закачена манерка. Той я откачи, усети грубия допир на платнената калъфка, отви капачката и изля малко в устата на Орвал. Орвал се закашля и водата изтече навън, примесена с кръв.
— Господи! — каза Тийзъл.
За момент разумът му блокира и той не знаеше какво да прави. След това се сети за радиостанцията и отиде до нея.
— Тийзъл вика щатската полиция! Щатска полиция, непредвиден случай! — повиши той глас. — Непредвиден случай!
Говорителят зачука от статичното електричество в облаците.
— Тийзъл вика щатската полиция! Непредвиден случай!
Беше решил да не се обажда за помощ, независимо от обстоятелствата. Дори когато видя сваления и горящ хеликоптер, не се обади. Но Орвал, Орвал щеше да умре.
— Щатска полиция, обади се!
Говорителят изтрещя заедно със светкавицата и в шума се дочу глас, едва доловим и стържещ:
— Щатска… тук… се.
Тийзъл нямаше време за губене, за да ги кара да повтарят.
— Не ви чувам добре — изрече бързо той. — Хеликоптерът ни катастрофира. Имам един ранен. Изпратете хеликоптер за него.
— … направено.
— Не ви чувам. Трябва ми друг хеликоптер.
— … невъзможно. Приближава електрическа буря. На всички… забранено да летят.
— Мамка му, но той ще умре!
Гласът отговори нещо, което Тийзъл не разбра. След това се изгуби в пукане и когато се чу отново, беше по средата на някакво изречение.
— Не ви чувам! — изкрещя Тийзъл.
— … ама и вие сте намерили… човек, когото гоните… зелена барета… медалът на честта.
— Какво? Повторете!
— Зелена барета? — каза Лестър.
Гласът започна да повтаря, прекъсна и повече не се обади. Заваля, дребните капки напръскаха пръстта и праха, нашариха панталона на Тийзъл, попиха и затупаха студени по голия му гръб. Черните сенки на облаците надвиснаха над главите им. Една светкавица изтрещя и освети скалата като прожектор, после угасна тъй бързо, както светна, и сенките се върнаха отново заедно с ударните вълни на избухналата гръмотевица.
— Медал на честта? — каза Лестър на Тийзъл. — След кого си ни повел? След герой от войната? Мамка му! Та той е зелена барета!
— Но не стреля! — каза Мич.
Тийзъл рязко се обърна към него, опасявайки се, че може да е загубил самообладание. Но Мич беше наред. Беше просто възбуден, опитваше се да обясни нещо и Тийзъл се досещаше какво — вече му беше минало през ума, но той реши, че може да се лъже.