— Когато довлякохте Орвал — каза Мич, — той не стреля. Той вече не е там долу. Тръгнал е да ни заобикаля и сега е шансът ни да се измъкнем!
— Не! — каза Тийзъл, с лице, шибано от дъжда.
— Но сега имаме възможност…
— Не! Може да е тръгнал да ни заобикаля, но може и да не е. Ами ако не иска само един от нас, а чака всички ни да се паникьосаме и да му се покажем на гюме.
Лицата им станаха пепеляво-сиви. Облаците се разтвориха и дъждът заваля истински.
10
Валеше и валеше. Плющеше здраво по тях. Тийзъл никога не беше виждал такъв дъжд. Вятърът го навяваше в очите и в устата им.
— Буря, ама друг път. Само на облак е.
Лежеше цял във вода. Не мислеше, че може да стане по-лошо от това, но в този момент дъждът се усили и той остана почти под вода. Светкавиците трещяха, ярки като слънца, след тях веднага наставаше мрак — мрак, който ставаше все по-гъст, докато заприлича на нощ, само дето беше късен следобед, а дъждът заслепяваше очите му и Тийзъл не можеше да види дори до ръба на скалата. Една гръмотевица го разтърси.
— Какво беше това?
Той засени очи. Орвал лежеше по гръб и дъждът влизаше в устата му. Ще се удави, помисли си Тийзъл. Устата му ще се напълни с вода, той ще вдиша и ще се удави.
Погледна с примижали очи към хората си, налягали във водата по скалата, и разбра, че Орвал не беше единственият, който можеше да се удави. Мястото, където лежаха те, се беше превърнало в дъното на бушуващ порой. От склона зад тях прииждаха потоци вода, заливаха ги, устремяваха се към ръба на скалата и макар че той не можеше да види до там, се досети какво представлява. Намираха се на върха на един водопад. Ако бурята се усилеше, щеше да ги помете и да ги изхвърли от скалата.
И Орвал щеше да бъде първият, който щеше да бъде повлечен.
Хвана Орвал за краката.
— Шингълтън! Помогни ми! — извика той и дъждът влезе в устата му. Докато говореше, отново изтрещя гръмотевица.
— Хвани го за ръцете, Шингълтън! Да се махаме оттук!
Температурата беше спаднала рязко. От студения дъжд по гърба дъхът му секваше и той си спомни истории за хора, станали жертва на порои в планината, повлечени от течението в някой пролом, запокитени и разбити на парчета в скалите долу.
— Трябва да изчезваме!
— Ами момчето?! — изкрещя някой.
— Няма да ни види сега!
— Няма да може да види нищо.
— Но може да ни причаква горе!
— Нямаме време да мислим сега за това! Трябва да се махнем от това място, преди да се е усилила бурята! Ще ни помете като нищо!
Една светкавица блесна ярко. Той поклати глава от това, което видя. Хората му. Лицата им. В светлината на светкавицата и в дъжда лицата им приличаха на бели черепи. Черепите изчезнаха тъй бързо, както се бяха появили, той замига в тъмнината и гръмотевицата го стресна като залп от минохвъргачки.
— Тук съм! — извика Шингълтън и сграбчи Орвал за ръцете. — Хванал съм го. Да тръгваме!
Вдигнаха го от водата и се отправиха към склона. Дъждът се усили, капките станаха по-тежки и западаха по-бързо. Пороят ги блъскаше отстрани, заливаше ги и се стичаше от тях на непрестанни струи. Тийзъл се подхлъзна. Падна тежко на рамото си и изтърва Орвал в бързото течение. Отчаяно заблъска по водата, за да докопа Орвал и да задържи главата му отгоре, после отново се подхлъзна, собствената му глава потъна под водата и той вдиша.
Вдиша. Водата навлезе в носа му, изпълни носната му кухина, рукна през двете дупки в задната част на небцето му, като ги разтвори широко. Той се бореше бясно, отчаяно, закашля се с глава над водата. Някой го беше хванал. Шингълтън го дърпаше.
— Не! Орвал! Дръж Орвал!
Не го виждаха.
— Ще го изхвърли през ръба на скалата!
— Ето го! — изкрещя някой.
Тийзъл премигна, за да изкара дъжда от очите си, и се опита да види кой вика.
— Орвал! Хванах го!
Водата се вдигна до коленете на Тийзъл. Той газеше с резки движения на краката към мястото, където един от мъжете държеше главата на Орвал над водата.
— Течението го беше повлякло — каза мъжът.
Беше Уорд. И дърпаше Орвал, мъчейки се да го извлече към склона.
— Носеше го към скалата! Удари се в мен!
След малко дотича Шингълтън и те заедно вдигнаха Орвал от водата и се заклатиха под тежестта му към склона. Когато го достигнаха, Тийзъл разбра защо водата се качва толкова бързо. По склона беше се образувал улей и пороите отгоре се вливаха в него и се изсипваха върху тях.
— Трябва да се преместим малко по-встрани! Трябва да намерим по-лесен път! — каза Тийзъл.
Вятърът промени посоката си и дъждът зашиба лицата им отляво. Като един те се обърнаха и тръгнаха с препъване надясно с помощта на вятъра зад гърба им. Но къде се бяха дянали останалите? — недоумяваше Тийзъл. Изкатерили ли се бяха по склона? Или бяха останали на скалата? Защо, мамицата им, не се хванеха да помогнат на Орвал?