Така наведен, гръдният кош го болеше още по-силно. Трябваше да се погрижи за това. Веднага. Разкопча колана от панталона на мъртвеца, изправи се мъчително, разкопча горната вълнена риза и бялата памучна риза под нея. Дъждът заплющя по гърдите му. Омота колана около ребрата си, стегна го и го закопча като здрава превръзка. Болката спря да го прерязва. Остана само болезненият натиск от колана. Трудно му беше да диша. Много беше стегнато. Но поне болката спря.
Закопча се и усети памучната риза прогизнала и студена по тялото си. Тийзъл. Време бе да тръгне обратно към гората — преследването на Тийзъл можеше да му коства ценно време, а и ако имаше друга хайка в тези планини, можеше да се натъкне на нея. Но два часа не бяха кой знае колко. Горе-долу толкова му трябваше, за да го настигне и след това, под прикритието на нощта, щеше да има достатъчно време да се измъкне. Струваше си да отдели два часа, за да натрие носа на това копеле.
Е, добре, тогава накъде? Пукнатината в скалата, реши той. Ако Тийзъл искаше да се спусне бързо от канарата, най-вероятно щеше да се върне там. С малко късмет можеше да изпревари Тийзъл и да го причака, докато оня слизаше. Забърза надясно, вървейки по границата между тревата и камъните. След малко се препъна във втория труп.
Беше старецът в зелено. Но как беше паднал от скалата, за да стигне чак дотук? На неговия колан нямаше пистолет. Имаше ловджийски нож и един калъф и вътре Рамбо напипа нещо — храна. Парчета месо. Цяла шепа. Той отхапа, преглътна почти без да дъвче и отхапа още. Салам, парчета пушен салам, мокър и посмачкан от падането на стареца върху камъните, но все пак беше храна и той отхапваше, дъвчеше, преглъщаше бързо, налагайки си да забави и да прокара храната по всички ъгли на устата си. След това саламът свърши, той натъпка последните парчета в устата си и облиза пръсти. Остана единствено пушеният вкус и лекото парене по езика му от лютивия пипер в месото.
Внезапна светкавица, след нея — гръм, сякаш земята потрепера. Трябваше да внимава — прекалено голям късметлия излезе до тук. Първо револверът, патроните, манерката, а сега ножа и салама. Прекалено лесно ги беше намерил и трябваше да внимава. Знаеше как стават тези работи и как могат да завършат. В един момент ти провървя и в следващия… Е, добре, той щеше много да внимава, за да остане късметът на негова страна.
12
Тийзъл разтриваше юмрука си, отваряше го и го свиваше. Кокалчетата се бяха забили в зъбите на Мич и юмрукът отичаше, но устните на Мич изглеждаха два пъти по-зле. В шумотевицата Мич се опитваше да се изправи. Едното му коляно поддаде, той падна върху ствола на дървото и заплака.
— Не биваше да го удряш толкова силно — каза Шингълтън.
— Знам и без да ми казваш — отговори Тийзъл.
— Тренирал си бокс. Нямаше нужда да го удряш толкова силно.
— Казах ти, че знам. Изобщо не трябваше да го удрям. Хайде да тръгваме.
— Но, погледни го! Той даже не може да се изправи! Как ще се движим?
— Не се тревожи за това — каза Уорд. — Имаме си по-големи грижи. Пушките, радиостанцията, всичко беше насметено от скалата.
— Остават ни пищовите.
— Но с тях не можем да стреляме надалеч — каза Тийзъл. — Не можем да се мерим с пушката му. Като стане по-светло, момчето ще ни цели от една миля разстояние.
— Освен ако не се възползва от бурята и не изчезне — каза Уорд.
— Няма. Трябва да допуснем, че ще тръгне след нас. Достатъчно невнимателни бяхме вече и трябва да действаме така, сякаш най-лошото предстои. Дори и да не дойде, свършихме с преследването. Нямаме храна и припаси. Организацията ни се разпадна. Капнали сме. Късметлии ще сме, ако на влизане в града можем поне да пълзим.
Погледна към Мич, който седеше в калта под дъжда, държеше устата си и стенеше.
— Помогни ми с тоя — каза той и вдигна Мич на крака.