Стана седем и половина и сенките се сляха така нагъсто, че го заблуждаваха. Това, което му заприлича на момчето, се оказа черният дънер на едно криво дърво по-навътре в тъмнината. Един повален дънер зад някакви храсти го измами по същия начин и той разбра, че възможностите му свършват до тук. Време беше да се връща. Това беше най-трудната част. Очите му се умориха, сенките го стряскаха, искаше му се да се върне колкото се може по-бързо при Шингълтън и да се отпусне за малко, като остави Шингълтън да внимава за момчето. Но не можеше да се откаже от претърсването по обратния път. Като се връщаше, той не бързаше, а проверяваше всеки храст и дърво преди всяко следващо свое движение. Оглеждаше се назад, опасявайки се, че момчето може да се промъква зад гърба му. Гърбът му беше толкова беззащитен и толкова бял в здрача, че той очакваше при всяко обръщане назад да види момчето, прицелено с усмивка във вдлъбнатината между лопатките му. Куршумът щеше да раздроби гръбнака, да разкъса вътрешностите му и той щеше да умре на място. Въпреки желанието си, забърза обратно.
Едва не забрави да предупреди Шингълтън, че е той. Щеше да е голям майтап. Да рискува живота си да намери момчето и след това да бъде застрелян от свой човек.
— Аз съм — прошепна той. — Тийзъл.
Никой не отговори.
Казах го твърде ниско и той не ме е чул, помисли си Тийзъл.
— Аз съм — повтори той по-високо. — Тийзъл.
Но отново не последва отговор и Тийзъл разбра, че има нещо нередно.
Заобиколи дупката пълзешком, влезе отзад и разбра, че има нещо повече от нередно. Шингълтън не беше там, а Мич лежеше по гръб във водата, гърлото му беше гладко прерязано от едното ухо до другото и кръвта му изтичаше на студа. Шингълтън! Къде е Шингълтън? Разтревожил се е, уморил се е да чака, сигурно също е тръгнал да търси момчето, оставил е Мич, а момчето е дошло и му е прерязало гърлото без много шум. Момчето. Сети се Тийзъл. Момчето трябва да е съвсем наблизо. Сви се, извърна се и от вида на Мич, и от отчаяние, в старанието си да се предпази от всички страни му се прииска да изкрещи: „Шингълтън, върни се! Шингълтън! Двама души, опрени гръб в гръб, може би щяха да забележат момчето, преди да се е нахвърлило върху тях. Шингълтън!“ — идеше му да извика.
Вместо това, Шингълтън извика към него, някъде отдясно:
— Внимавай Уил! Мене ме пипна!
Викът му почти се сля с пушечен изстрел и Тийзъл не можа да издържи повече. Най-после паниката го обхвана, той се втурна, без сам да разбира накъде, като крещеше, бягаше през глава и се провираше между сенки, дървета и храсти. А-а-а-а! Ревеше той. Цепнатината в скалата, това беше единствената мисъл в главата му. Скалата, скалата!
14
Рамбо стреля по Тийзъл, но светлината беше слаба, гората — твърде гъста, а и Шингълтън бутна пушката му, така че куршумът се заби твърде ниско. Шингълтън трябваше да е умрял. Беше улучен в главата. Не беше възможно да се надигне от земята, да бутне пушката и да я отклони от целта. Рамбо наистина му се възхити, докато го застреля за втори път, този път в окото и сега Шингълтън беше наистина мъртъв.
Без да се бави, хукна подир Тийзъл. Ясно беше, че Тийзъл се е насочил към процепа в скалата и целта му беше да го изпревари. Не бягаше точно по дирите на Тийзъл — Тийзъл можеше да се овладее, да замине някъде и да го причака — затова бягаше успоредно на Тийзъл, като напрягаше всички сили, за да го изпревари. Съвсем малко не му стигна. Изхвърча от гората, видя ръба на скалата и мястото, където беше процепът, и залегна в очакване на Тийзъл. Но точно тогава дочу тракане на камъчета надолу по скалата, тежко дишане някъде отдолу, надвеси се тъкмо навреме, за да види как Тийзъл скочи от последните няколко фута на нишата и приведен се скри зад скалата. Видя също и телата на четиримата полицаи, които беше застрелял при основата на скалата и никак не одобри позицията си. Сега Тийзъл имаше преимущество. Ако тръгнеше надолу след него по процепа, щеше да представлява за Тийзъл такава лесна мишена, каквато за него бяха четиримата полицаи.