Остана да лежи замаян. Беше останал без дъх, мъчеше се да поеме въздух, но не можеше. Отваряше уста, свиваше навътре коремните си мускули, но те не се подчиняваха, после успя да поеме малко въздух, после още малко и тъкмо задиша нормално, когато чу момчето да слиза по камъните отгоре. Изправи се първо на колене, после на крака и откри, че при падането беше изтървал пистолета си. Сигурно беше някъде нагоре по склона. Нямаше време да се връща. Нямаше и светлина, за да го намери. Заклатушка се през гората, стори му се, че прави кръг, че ще се върти, докато се хване на тясно. Краката му вече едва го държаха. Залиташе. Удряше се в дърветата и в помътеното си съзнание се видя седнал в канцеларията си, с боси крака, вдигнати на бюрото, и наклонена глава, докато сърбаше супата си. Доматена супа. Не, боб с бекон. От оная, вкусната, скъпата. На чийто етикет пишеше: „Да не се добавя вода“.
16
Беше въпрос на минути, докато го докопа. Шумовете отпред ставаха по-бавни и по-нарядко като от тромаво ходене. Беше толкова близо до Тийзъл, че чуваше хрипливото му дишане. Тийзъл здравата го изпоти, трябваше да му се признае.
Мислеше си, че ще го настигне още преди няколко мили, но ето че още търчеше след него. Но не за дълго. Още няколко минути. И всичко щеше да свърши.
Болката в ребрата му се усили, трябваше да намали ход, но темпото все още беше добро и, тъй като Тийзъл също беше намалил, не се разтревожи особено.
Беше сложил ръка на ребрата си, за да придържа колана. Цялата дясна страна на гръдния му кош беше подута. От дъжда мокрият колан се разхлабваше и трябваше постоянно да държи ръката си върху него.
Тогава се препъна и падна. Не беше му се случвало преди. Не. Грешеше. Беше паднал и в пролома. После отново се спъна и докато се изправяше на крака, за да продължи, реши, че ще са му необходими малко повече от няколко минути, докато настигне Тийзъл. Съвсем малко, все пак. Не се съмняваше в това. Само малко повече от една-две минути. И толкова.
На глас ли каза това? Драките го шибаха в лицето, докато минаваше през тях в тъмното. Имаха бодли, които го раздираха, той отдръпваше лице и се хващаше за разкъсаните бузи. Знаеше, че това, което мокреше лицето и ръцете му, не беше дъжд, но не обръщаше внимание, защото напред, в шубраците, чуваше как пълзи Тийзъл. Е, това е. Пипна го. Отклони се вляво, покрай редицата от храсти, като очакваше те да свършат и да го изведат на открито място, където да легне, да си почине и да изчака Тийзъл да се покаже. В тъмното нямаше да може да види учуденото изражение на Тийзъл, когато го застреля.
Но колкото повече бягаше надолу покрай храстите, толкова по-напред се простираха те и той започна да се чуди дали не растяха по целия склон. Продължи по-нататък, но храстите не свършваха и сега той беше сигурен, че покриват целия склон. Прииска му се да спре и да се върне назад, но имаше чувството, че ако продължи още съвсем малко, храстите най-после ще свършат. Петте минути станаха петнайсет, после двайсет, той си губеше времето, а трябваше да навлезе в храстите след Тийзъл, но сега вече нямаше как. В тъмното нямаше представа откъде беше навлязъл Тийзъл.
Да се върне ли? Може би храстите не продължаваха до края на този склон, може би свършваха ей там. Втурна се обратно, държейки се за ребрата, стенейки. Бяга дълго време, докато изгуби надежда, че някога ще свършат и когато за пореден път се препъна и падна, остана да лежи с лице в разкаляната трева.
Изтърва го. Толкова усилия положи и толкова време изгуби, за да го настигне, и сега го изпусна. Лицето му го смъдеше от раните, причинени от драките. Гръдният му кош гореше, а ръцете му бяха изранени, дрехите — на парцали, а тялото му — изпорязано. Изпусна го. Лекият дъждец ръмеше и охлаждаше тялото му, той лежеше с разперени ръце и крака, вдишваше дълбоко, задържаше, бавно изпускаше въздуха, вдишваше отново; усещаше как с всяко издишване мускулите на ръцете и краката му се отпускат и за първи път, откакто се помнеше, плачеше без глас.
17
Всеки момент момчето щеше да изскочи от трънаците зад него. Пълзеше като бесен. След малко трънаците станаха по-ниски и по-гъсти и той трябваше да се влачи по корем и да се гърчи като червей. Но даже и така, по-ниските клони дращеха гърба му, закачаха се за дъното на панталона му и когато той се извиваше, за да се откопчи, други клони се впиваха в ръцете и в раменете му. Ето го, идва, мислеше си той и се провираше отчаяно напред, без да обръща внимание на забиващите се в него шипове. Токата на колана му загребваше кал, която навлизаше в гащите му.