Но накъде отиваше? Дали не правеше пълен кръг и не се връщаше към момчето? Спря се уплашено. Намираше се на надолнище. Сигурно беше склона на някое възвишение. Ако продължеше да се провира надолу, щеше да се движи в права посока. Дали? Трудно му беше да определи; задушаваше се в гъстата черна плетеница от тръни и проливния дъжд. „Мръсно копеле, ще се измъкна оттук и ще те пречукам заради това.
Ще те пречукам заради това!“
Повдигна глава от калта. Не можеше да си спомни дали от известно време се беше движил. И постепенно осъзна, че е бил в безсъзнание. Напрегнато се огледа наоколо. Момчето можеше да се е промъкнало към него, докато той е бил безчувствен и да му е прерязало гърлото, тъй както на Мич.
— Господи! — каза той високо и гласът му прозвуча като квакане, което го изплаши. — Господи! — каза той отново, за да прочисти гласа си, но думата се разтроши като ледена корица.
„Не, сигурно греша — помисли той, докато съзнанието му бавно се проясняваше. — Момчето не би се промъкнало и не би ме убило, докато спя. Щеше първо да ме събуди. Щеше да му е интересно да наблюдава реакцията ми.“
„Но къде е то? Дали не ме наблюдава отблизо? Дали не идва по следите ми?“ Ослуша се за шум из трънаците, не чу нищо и реши, че трябва да продължи да се движи, за да поддържа разстоянието между тях.
Но когато се опита да запълзи по-бързо, постигна само едно мъчително гърчене напред. Сигурно беше лежал дълго време в безсъзнание на онова място. Тъмнината не беше вече черна, а сивееше и той виждаше заобикалящите го отвсякъде трънаци — гъсти и разкривени, с дълги по един инч бодли. Опипа гърба си — приличаше на бодлива свиня с десетките бодли, стърчащи от кожата му. Погледа кървавата си ръка и с мъка продължи да се провира. Може би момчето беше съвсем близо, наблюдаваше го и се наслаждаваше на мъките му.
После всичко се обърка, след това изгря слънцето и през върховете на храсталаците той видя небето, чисто и яркосиньо. Започна да се смее. На какво се смееш?
На какво? „Даже не си спомням кога е спрял дъждът, а сега небето е ясно и вече е ден, за Бога!“ Отново се изсмя и усети, че му премалява. Това също беше смешно и той се засмя. Беше изпълзял на 10 фута от трънаците в една дълбоко изорана нива и чак тогава разбра, че вече няма храсти. Какъв майтап. Примижа и се опита да види докъде стига нивата, не можа, опита се да се изправи, но не успя, а вътре в главата му нещо така се въртеше, че той отново започна да се смее. После изведнъж спря. Момчето сигурно е някъде наоколо и се прицелва в него. „Сигурно му е кеф да ме погледа малко така — накълцан, преди да ме застреля.“
„Копелето му недно, ще го…“
Бобена супа с бекон.
Повдигна му се.
И това беше голям майтап. Защото какво ли изобщо имаше в стомаха му, та да му се гади? Нищо. Точно така, нищо. Тогава, какво е това на земята пред него? Сладко от малини, пошегува се той. И от това отново повърна.
Запълзя през повръщаното, мина няколко бразди и се отпусна, после пропълзя още няколко. Между две бразди имаше локва с черна вода. Цяла нощ се беше опитвал да пие вода, като обръщаше лице нагоре към дъжда, но езикът му все още беше пресъхнал, гърлото му беше подуто, той пи от калната вода, като натопи в нея лицето си, за да лочи, и едва не припадна, докато лицето му беше още във водата. Между зъбите му остана да скърца сладникава кал. Още няколко фута. „Опитай се да изминеш само още няколко фута! Щом се измъкна оттук, ще пречукам това копеле… Ще го разчекна.“
„Защото съм“ — но мисълта се разпадна в главата му.
„Аз съм“ — но не можеше да си спомни и трябваше да спре да си почине, опрял брадичка на една торна бразда, докато слънцето стопляше гърба му. Не бива да спирам. Ще припадна. Ще умра. Движи се.
Но не можеше да се помръдне.
Не можеше да се изправи на ръце и колене, за да върви на четири крака. Опита се да се влачи, като забиваше нокти в калта пред себе си, но не можа да се отблъсне и по този начин.
„Трябва. Не бива да припадам. Ще пукна.“ Опря подметки в една бразда, забута с всичка сила и този път помръдна малко. Сърцето му биеше учестено, той натисна още по-силно с подметки браздата и помръдна още няколко инча през калта, но не посмя да отслаби натиска — знаеше, че ако го направи, нямаше да може да събере повторно сили. Подметките — опрени в браздата. Натискай. Извивай тяло. Момчето. Точно така. Сега си спомни. Щеше да убива момчето. „Не съм толкова добър боец.“
„Е, да, момчето е по-добър боец.“
„Е, да, но аз съм“ — мисълта отново се разпадна, когато той се отдаде на механичния ритъм — подметки в браздата, напън, още веднъж, напън — и край. Не разбра кога ръцете му са заработили отново сами, вкопчвайки се в калта, издърпвайки го напред. „Стегни се.“ За тези две думи искаше да се сети. И се оттласна напред, но опря в нещо.