Не знаеше къде се намира. Предполагаше, че е нощ, но не можеше да разбере защо мракът е толкова непроницаем, еднообразно-черен, без сиви петна, без блещукащи звезди и без лекото фосфоресциране на облаците. Премигна, но тъмнината остана същата, уплаши се да не би да е изгубил зрението си, бързо разпери ръце върху камъка, на който лежеше, панически заопипва около себе си и напипа влажни каменни стени. „Пещера — помисли си той озадачен. — Намирам се в пещера. Но как така?“
И все още замаян, се отправи с олюляване към изхода. Трябваше да спре и да се върне до мястото, където се беше събудил, защото пушката не бе в ръката му, но след малко замайването му попремина, той откри, че пушката е била постоянно с него, напъхана между колана и панталона му, и той отново се отправи навън. Подът на пещерата беше наклонен леко надолу, той прецени, че отворът е по-вероятно да се намира в горния край, а не долу, отново се обърна и тръгна да излиза. Посоката на въздушното течение в прохода на пещерата откъм входа трябваше да му подскаже накъде да върви, но той се сети за това чак когато взе с препъване един завой и стигна до изхода.
Навън нощта беше ясна като кристал, звездите блестяха ярко, луната беше в четвърт фаза и силуетите на дърветата и скалите долу се открояваха ясно. Не знаеше колко време е лежал в безсъзнание, нито как е влязъл в пещерата. Последното нещо, което си спомняше, беше, че по залез слънце с мъка тръгна от мястото на склона, близо до храстите, където беше лежал, навлезе в гората и се просна до един поток да пие вода. Спомни си, че нарочно легна в потока, остави се на студената вода да го залее, за да го посъживи, а сега беше пред входа на тази пещера, беше нощ и той не проумяваше какво беше правил през целия ден и колко разстояние е изминал. Поне той си мислеше, че е изминал един ден. „Ами ако дните са повече“ — сети се той.
Далече надолу и напред имаше светлини, приличащи на стотици ярки точици, които премигваха в жълто и червено — движението по пътя, помисли си той, вероятно главното шосе. Но бяха прекалено много за обичайното движение. И още нещо — не отиваха никъде. Светлините забавиха ход, след малко спираха и образуваха непрекъсната нишка от ляво на дясно, по протежение на около две мили. Можеше и да греши при определяне на разстоянието, но беше уверен, че светлините имат нещо общо с неговото преследване. „Толкова много дандания — помисли си. — Тоя Тийзъл сигурно душата си дава, за да ме пипне.“
Нощта беше много студена, не се чуваха никакви насекоми и в храсталака не шумоляха животни, а само лекият вятър шаваше в сухите листа по земята и клатеше малките клончета. Обгърна раменете си с ръце, за да се стопли, потрепера и тогава чу отляво ритмичното бръмчене на хеликоптера, което прерасна в оглушителен рев и после затихна някъде далеч зад него. След този идваше друг, вдясно летеше трети, вляво — също и накрая чу слабото ехо от кучешки лай. После вятърът се промени, започна да духа към него откъм светлините долу, като донесе със себе си лая на други кучета и далечното хорово ръмжене от двигателите на тежки камиони. Не спират моторите, защото искат да държат светлините включени, помисли си той. Опита се да преброи светлините, но не можа да стори това поради голямото разстояние и умножи огромният им брой по числото на хората, които можеше да превозва всеки камион — 25, може би 30. Тийзъл не на шега искаше да го залови. И този път той не искаше да рискува да го изпусне — идваше с всички хора и всякаква техника, които можеше да събере.
Но Рамбо вече не искаше да се бие с него. Беше отслабнал и болен и някъде по пътя между храсталаците и пещерата яростта му се беше изпарила. Той започна да усеща това още когато разбра, че преследването на Тийзъл ще се проточи, беше капнал, искаше да го хване, но вече не заради удоволствието от отмъщението, а просто за да приключи с тази работа и да си замине. И след като уби всички тези хора, след като пожертвува толкова време и сили, които можеше да използува за бягството си, поне да беше излязъл победител. Колко съм тъп, че пропуснах шанса си, помисли си той. Почувства в себе си празнина и отвращение. За какво му беше всичко това. Трябваше да се възползва от бурята и да избяга.
Е, добре, щеше да го направи сега. Обяви война на Тийзъл, води я с честни средства и Тийзъл оцеля — това е.
„Какви са тия лайна, с които се опитваш да замажеш работата — каза си той. — Кого заблуждаваш? Искаше ти се да бъдеш отново в действие, беше сигурен, че можеш да го победиш, но загуби и сега е време да плащаш. Той няма да тръгне за тебе точно сега, в тъмното, но при изгрев ще дойде с цяла армия, срещу която нямаш никакви шансове. Инатиш се, защото той спечели честно и всичко приключи. Искаш да се измъкнеш, докато все още има възможност, мамка му. Дори и да ти падне на мушката, застанал най-отпред, по-добре е да си обереш крушите и да останеш жив.“