Огънят пръскаше топлина и го успокояваше. Той донесе еловите клони до него, разстла ги един върху друг, докато се получи нещо като постеля, и се изтегна върху тях с ударената си страна към огъня. Тук-там върховете на игличките пробиваха дрехите му и го боцкаха, но нищо не можеше да се направи — клоните му трябваха, за да го предпазват от влагата на пода. При това изтощение те му се сториха меки и удобни и той затвори очи, заслушан в тихото пукане на горящите дърва. Откъм прохода се чуваше ехото от падащи капки вода.
Когато за първи път видя стените на мината, едва ли не очакваше да види рисунки с въглен и с бои, животни с рога и хора, които ги дебнеха, стиснали копия. Беше виждал подобни снимки, но не можеше да си спомни кога. Може би в гимназията. Ловните рисунки винаги му правеха впечатление. Когато беше малък и живееше в Колорадо, често излизаше сам на разходка в планината и веднъж, когато предпазливо беше влязъл в една пещера, зад един завой, в светлината на фенерчето си видя бизон, само един, жълт, разположен точно в центъра на стената. Изглеждаше толкова истински, сякаш при вида му щеше да се обърне и побегне и той го гледа цял следобед, докато фенерчето му се изтощи. След това започна да ходи в пещерата поне веднъж седмично — сядаше и гледаше. Това беше негова тайна. Една нощ баща му го би жестоко по лицето, задето не му каза къде е бил. Като си спомни за това, Рамбо поклати глава. От дълго време беше вече в тази пещера и мястото го накара да се чувства по оня тайнствен начин, както в другата. Бизон със силно извит врат, с къси рога, вперил поглед в него. Толкова високо в планината, далеч от родните прерии, и откога е там, и кой го е нарисувал? И кой е разработил тази мина, и кога е било това? Пещерата винаги му беше напомняла църква и в това място се почувства по същия начин, но сравнението го смути. Е, когато беше дете, не се смущаваше. Първо причастие. Изповед. Помнеше какво беше, когато отмяташе тежката черна завеса и влизаше в тъмната изповедалня, коленичеше на тапицираната дъска, приглушения глас на свещеника от другата страна на преградата, който даваше опрощение на покаялия се. След това затвореното дървено прозорче и той, в момент на изповед. Изповед за какво? За хората, които току-що беше убил. „Беше при самозащита, отче.“
„Но изпита ли удоволствие от това, сине? Съгреши ли?“
Това го обърка още повече.
Не вярваше в греха, не обичаше да го занимават подобни мисли. Но въпросът се повтори: „Съгреши ли?“ И в задрямалото си съзнание на топло край огъня той се зачуди, какво ли би отговорил като дете. Вероятно би казал „Да“. Поредицата от убийства беше много заплетена. Можеше да докаже на свещеника, че при самозащита беше убил кучетата и стареца в зелено. Но после, когато беше имал възможност да избяга, когато вместо това тръгна след Тийзъл и застреля хората му, докато те бягаха — това беше грях. И сега Тийзъл щеше да го преследва вечно, помисли си той, както преди и беше настъпил час за покаянието му. Долу, в прохода, капките вода глухо отекваха. Проходът. Трябваше да го провери още първия път. Една мина е естествено обиталище на мечки. Или змии. Какво му ставаше, че и сега не провери? Взе една горяща главня от огъня и тръгна с нея като с факла по прохода. Сводът ставаше все по-нисък, не му се искаше да се привежда и да си причинява болка, но работата трябваше да се свърши. Дойде до един завой, където капките, които беше чул, се сцеждаха от тавана, събираха се в локва, оттичаха се в една пукнатина на пода и това беше краят. Парещата пръстите му факла заплашваше да угасне всеки момент. Той стигна до стената в дъното, в която имаше процеп, широк около два фута, и реши, че е в безопасност. Когато факлата му угасна, той почти се беше върнал при огъня и видя трепкащото отражение на пламъците.
Но си спомни, че трябваше да направи и други неща.
Да се увери, че светлината от огъня не се вижда отвън. Да намери храна. Какво друго? Идеята да си почине в пещерата изглеждаше толкова проста в началото, но ставаше по-досадна и той се изкуши да зареже цялата работа и още сега да се опита да се промъкне през кордона от светлини долу на пътя. Успя да стигне само до входа, когато се олюля, зави му се свят и трябваше да седне. Дотук. Нямаше друг избор. Трябваше да остане тук за известно време.