Само за малко.
Първият пушечен изстрел отекна някъде отдолу и отдясно. Веднага след него последваха още три. Беше твърде тъмно и той беше твърде далеч, за да бъдат предназначени за него. Екнаха още три изстрела, след това слабо се зачу воят на сирена. Какво, по дяволите, ставаше?
Храна. Ето за какво трябва да се погрижиш. Храна. И той вече си я беше избрал — един голям бухал, който беше видял да излита от едно дърво долу, когато беше излязъл от пещерата първия път. Бухалът беше направил няколко кръга и след няколко минути се беше върнал. Беше видял силуета му да излита и да каца вече два пъти. Птицата отново беше излетяла и сега той я чакаше да се завърне от обиколката си.
Изстрелите отдясно бяха престанали. Но защо? Стоеше прав, трепереше и чакаше озадачен. Неговият изстрел щеше да се слее с останалите, идещи отдолу, и нямаше да издаде местонахождението му. Прицелването нощно време е трудна работа, но със светещата боя, която старецът беше сложил на мушката, имаше добри шансове за успех. Той чакаше и чакаше и тъкмо когато потта на лицето му и вледеняващата болка в гръбнака се усилиха, чу плясък на криле, вдигна глава и видя бързият силует да се снишава и да каца на дървото. Едно, две и той вдигна приклада към рамото си, прицелвайки се в черното петно на дървото. Три, четири; трепереше и стегна мускулите си, за да се овладее. Трах! Ребрата го срязаха от последвалия откат и от силната болка залитна към входа на пещерата. Помисли си, че може да не е улучил и се уплаши, че бухалът ще излети и повече няма да се върне. Но тогава го видя леко да помръдва. След това започна да пада с красива дъга от дървото, удари се в един клон, прекатури се и изчезна в тъмното. Чу го да пада в шумата и бързешката тръгна по сипея към дървото, като не смееше да откъсне очи от мястото, където предполагаше, че е паднала птицата. Обаче се обърка, не можеше да я намери. Случайно попадна на нея след дълго търсене. Върна се при огъня в пещерата, просна се със замаяна глава на клонките, като трепереше неудържимо. Опита се да не обръща внимание на болката, като се съсредоточи в свитите нокти на бухала и гледаше разрошената му перушина. Беше стар бухал, прецени той и му хареса старческото му лице, но не можеше да удържи треперещите си ръце, за да приглади добре перата му.
Освен това не можеше да проумее за какво бяха онези изстрели.
4
Линейката профуча с виеща сирена покрай командния камион, забързана към града, а след нея с грохот се зададоха три камиона, натоварени с цивилни граждани, оплакващи се на висок глас, които крещяха нещо неразбрано към войниците от Националната гвардия около пътя. Веднага след камионите минаха две коли на щатската полиция, за да държат цивилните под наблюдение. Тийзъл стоеше край пътя, фаровете профучаваха покрай него в тъмното, той поклати глава и се запъти бавно към камиона.
— Съобщиха ли колко още са се застреляли? — попита той радиста в каросерията.
Зад главата на радиста се беше образувал ореол от светлината на крушката зад него.
— Току-що — каза той бавно и тихо. — Един от техните. Един от нашите. Цивилният е улучен в коляното, но нашият човек са го ударили в главата.
— А-ха! — и той притвори за момент очи.
— Санитарят от линейката каза, че може да не издържи до болницата.
„Няма да издържи я“ — помисли си той. Ако нещата продължаваха да се развиват така, както през последните три дни, и той нямаше да издържи. Нямаше съмнение. Просто нямаше да издържи.
— Аз познавам ли го? Или не, чакай. По-добре не ми казвай. Познавам вече достатъчно мъртъвци. Събраха ли ги вече поне тия пияндета, за да не застрелят някого другиго? Тези в камионите последните ли бяха?
— Кърн смята, че е така, но не може да бъде сигурен.
— Което значи, че горе в планината може да има още няколкостотин.
„Господи, не ти ли се иска да има някакъв друг начин да се свърши тази работа, да сте отново само ти и момчето. Колко хора още ще трябва да загинат, преди да свърши всичко.“ Прекалено много се движеше. Отново му се виеше свят и, за да се задържи на омекналите си крака, трябваше да се облегне на каросерията на камиона. Струваше му се, че очите му всеки момент ще се обърнат обратно в орбитите си. Като очите на кукла, мислеше си.
— Май трябва да се качиш тук и да си починеш — каза радистът. — Даже и на слабо осветление се вижда, че лицето ти се поти под превръзките.