Той леко кимна.
— Само не казвай това, когато Кърн е тук. Подай ми кафето си, моля те.
Ръцете му трепереха, докато поемаше кафето, той го глътна заедно с още две хапчета, езикът и гърлото му се сгърчиха от горчивия вкус и в този момент Траутман се върна от пътя, където беше разговарял с няколко войника от Националната гвардия, чиито сенки само се виждаха. Хвърли един поглед на Тийзъл и каза:
— Трябва да си легнеш.
— Когато всичко това свърши.
— Ами то ще продължи малко по-дълго, отколкото очакваш. Това не ти е повторение на Корея и язовира Чой Син. Тактиката на масирана атака е добра, ако една срещу друга стоят големи групи — ако работите на единия фланг не вървят, врагът е толкова многоброен, че ти имаш време да го видиш и да изпратиш подкрепление там. Но не можеш да направиш това тук, срещу един човек, особено срещу тоя. Трудно ще бъде забелязан и при най-малкото разбъркване в редиците ви ще се измъкне изпод носа ви, без да го усетите.
— Досега само критикуваш. Можеш ли да предложиш нещо конструктивно?
Каза го по-натъртено, отколкото възнамеряваше, така че когато Траутман отговори „да“, в равния му глас долови нова нотка на възмущение.
— Искам да уточня още някои неща. Не знам ти как организираш работата в полицията, но аз искам да бъда абсолютно сигурен, преди да започна нещо.
Тийзъл имаше нужда от помощта му и веднага се опита да го смекчи.
— Извинявай. Изглежда аз не съм прав. Не ми обръщай внимание. Просто не мога да се почувствам щастлив, ако не се скарам с някого от време на време.
Ето го пак това странно, почти пълно повторение на минали неща — преди две нощи, когато Орвал каза: „Ще се стъмни след час“, той отговори троснато: „Да не мислиш, че не знам!“ и след това се извини на Орвал с почти същите думи, които сега каза на Траутман.
Може би беше от хапчетата. Не знаеше какво има в тях, мозъкът му направи един последен оборот и спря. Тревожеше го това, че периодите на замаяност идваха все по-често и траеха все по-дълго. Но поне сърцето му вече не забързваше ритъма си и не прескачаше ход.
Хвана се за задната каната, за да се покачи в каросерията, но нямаше достатъчно сила да се повдигне.
— Ето. Хвани се за ръката ми — каза радистът.
С чужда помощ той успя да се покатери, но съвсем бавно и трябваше да изчака малко, преди да е в състояние да отиде и седне на пейката с рамене, най-после облегнати на канатата. Така. Готово. Няма какво да се прави, освен да седи и да почива. Същата приятна умора и облекчение, което чувстваше понякога след повръщане.
Траутман се покачи с очевидно небрежна ловкост, застана прав в каросерията, загледан в него, и Тийзъл се почуди какво беше това, което преди малко Траутман каза и което го озадачи. Не можеше да си спомни какво беше то. Нещо като…
Спомни си.
— Как разбра, че съм бил при язовира Чой Син.
Траутман го изгледа въпросително.
— Преди малко — каза Тийзъл. — Спомена нещо…
— Да. Преди да тръгна от Форт Браг се обадих до Вашингтон и поисках да ми прочетат досието ти.
На Тийзъл това не му хареса. Никак.
— Нямаше как — каза Траутман. — Не го вземай навътре, като че ли си пъхам носа в твоите работи. Трябваше да знам що за човек си, дали тази работа с Рамбо не е по твоя вина, дали сега просто не търсиш кръвно отмъщение, за да мога да предвидя всеки проблем, който би могъл да ми създадеш. Една от твоите грешки е била точно тази. Тръгнал си да гониш човек, за когото не знаеш нищо, даже и името му. Имаме си едно наше правило — никога не влизай в бой с противника, докато не го опознаеш като самия себе си.
— Добре. И какво научи за мен от язовира Чой Син.
— На първо място сега като ми каза какво е станало там горе, аз си обяснявам отчасти защо си успял да му се изплъзнеш.
— Че то не е тайна. Бягах по-бързо.
Споменът за това как офейка панически, оставяйки Шингълтън, го изпълни с погнуса и огорчение.
— Там е работата — каза Траутман. — Не би трябвало да бягаш по-бързо от него. Той е по-млад от тебе, в по-добра форма и по-добре обучен.
Радистът седеше на масата и ги слушаше. Обърна се към двамата и запита:
— Мога ли да знам за какво си говорите. Какъв е този язовир?
— Не си ли ходил войник? — попита Траутман.
— Ходил съм, разбира се. Във флота. Две години.
— Затова не си чул. Ако си бил в морската пехота, щеше да знаеш и насън да те бутнат и щеше да се хвалиш с това. Битката при язовира Чой Син е една от най-големите през войната в Корея. Нашите са отстъпвали, но всъщност все едно, че са атакували — врагът е дал 37000 жертви. Тийзъл е бил в самия център на тази битка. Само това е достатъчно, за да заслужи Отличителния Кръст за храброст.