— Не е било нужно да отива доброволец и е можел да се върне на работа в сервиза.
— Отишъл е доброволец, защото е смятал, че и без това ще го мобилизират, а е знаел, че най-добрите части, които дават най-добрата подготовка и шанс за оцеляване, не вземат мобилизирани, а само доброволци. Каза, че е можел да се върне на работа в сервиза. Страхотна награда, как ти се струва? Три години на война, „Медал на честта“, разбити нерви и като отплата — да гресира коли. Искаш да се биеш с него сам и въпреки това казваш, че имало нещо ненормално в това да убиваш, за да си изкарваш прехраната. Господи, да не мислиш, че можеш да ме заблудиш — ти си толкова войнствен, колкото е и той. Точно затова е започнало всичко. Надяваш се да го срещнеш лице в лице. Това ще бъде последната изненада в живота ти. Защото през тези няколко дни той е в стихията си. Просто е един специалист на работа. Ние насила го научихме на това и сега той ни го връща. За да предугадиш дори един негов ход, ще трябва да го изучаваш с години. Ще трябва да преминеш през всичкото обучение и през всичките битки, през които той е минал.
— Капитан си, но по приказките ти личи, че май не обичаш много военните.
— Разбира се, че не. Кой нормален човек ги обича.
— Тогава защо стоиш при тях, особено с тази твоя работа — да учиш хората да убиват.
— Не. Уча ги да оцеляват. Докато пращаме хора на война, най-важното нещо, което мога да направя, е да ги обуча така, че поне някои да се завърнат. Работата ми е да спасявам човешкия живот, а не да го отнемам.
— Казваш, че не съм те заблудил, че съм войнствен колкото него. Мисля, че грешиш. Върша си работата честно, доколкото мога. Но да оставим това. Защото и ти не можеш да ме заблудиш. Казваш, че си дошъл тук, за да помогнеш, но засега си помогнал само на думи. Претендираш, че спасяваш живота на хората, но не си направил нищо, за да го накараш да не убива повече хора.
— Чакай малко — каза Траутман. Бавно запали цигара от пакета, който лежеше на масата с радиостанцията. — Да предположим, че си прав. Аз наистина се въздържам засега. Но да речем, че започна да помагам. Помисли си. Наистина ли искаш да ти помогна? Той е най-добрият възпитаник на нашата школа. Да се бия с него би означавало да се бия срещу самия себе си, защото подозирам, че е бил предизвикан…
— Никой не го е предизвиквал да убива с бръснач полицай. Това трябва да ти е ясно.
— Ще ти го кажа по друг начин тогава — тук става въпрос за конфликт на собствените ми интереси.
— Конфликт на кое? Мамка му, та той…
— Чакай да свърша. В много отношения Рамбо прилича на мен и няма да бъда откровен, ако не призная, че му съчувствувам за положението, в което е изпаднал, дотолкова, че ще се радвам, ако успее да се измъкне. От друга страна, като си помисля, Господи, та той е побеснял. Не е трябвало да те гони, след като ти си бил отбой. Не е трябвало да убива онези хора, когато вече е имал възможност да избяга. Това не може да му се прости. Но независимо от това аз му съчувствувам. Ами ако уж без да искам изработя план за залавянето му, който би му оставил вратичка да избяга?
— Няма да го направиш. Дори и да избяга от тук, ще продължим да го гоним и той пак ще застреля някого. Ти вече се съгласи, че отговорността е колкото моя, толкова и твоя. И като ти е най-добрият възпитаник, докажи го, мамка му. Създай му всяко възможно препятствие, което можеш да измислиш. И ако и тогава се измъкне, ти ще си направил всичко по силите си и ще имаш два пъти по-голяма причина да се гордееш с него. Имаш няколко основания, за да не ни откажеш помощта си.
Траутман погледна цигарата си, дръпна дълбоко от нея, хвърли я извън камиона и рояк искри се посипаха в тъмнината навън.
— Първо на първо не мога да разбера защо изобщо запалих. Отказах ги преди три месеца.
— Не измествай въпроса — каза Тийзъл.
— Значи, ще помогнеш ли или не?
Траутман погледна към картата:
— Предполагам, че нищо от това, което казах, няма голямо значение. След няколко години дори няма да има нужда от хайки като тази. Вече притежаваме инструменти за издирване, които се закачат отдолу на самолет. За да издириш някого трябва само да прелетиш над предполагаемото място и инструментът регистрира телесната топлина. Засега нямаме достатъчно такива уреди. Повечето от тях са изпратени във войната. Но когато бъдат върнати тук, един беглец не би имал никакви шансове. И тогава няма да има нужда от хора като мен. Това ще е краят на нещо, много тъжно. Колкото и да мразя войните, страхувам се от деня, когато машините ще изместят човека. Сега поне човек може да се оправи, ако е способен.
— Все още избягваш въпроса.