Погледна на изток. Натам небето сивееше. Слънцето щеше да изгрее след малко. Отпусна се на хладните камъни при входа на мината и опита с пръст дали птицата е твърде гореща за ядене. После отряза едно парче и го задъвка. Беше ужасно. По-ужасно, отколкото бе очаквал. Кораво, сухо и възкисело. Трябваше да си наложи да откъсне друго парче и го дъвка дълго, преди да преглътне.
6
Тийзъл въобще не спа. Един час преди изгрев Траутман легна на пода и подремна, но Тийзъл остана да седи на пейката с гръб, опрян на канатата, каза на радиста да превключи звука от слушалките на високоговорителя и се заслуша в съобщенията за позициите на групите като почти не откъсваше поглед от картата. Съобщенията започнаха да идват все по-рядко, радистът се облакъти на масата, заби глава и Тийзъл остана да будува сам.
Всички части бяха по местата си. Той си ги представи — полицаи и войници от Националната гвардия във верига покрай полета и гори, мачкащи угарки, проверяващи оръжието си. Бяха разделени на групи по 50 човека, на всяка група имаше по една полева радиостанция и в 6 часа по тях щеше да бъде дадена заповедта за тръгване. Подредени така, в дълги вериги, те щяха да тръгнат от четирите посоки на компаса. Щяха да минат дни, докато покриеха толкова обширна територия, но накрая щяха да го заловят. Ако някоя от групите попаднеше в труднопроходимо място, радистът им щеше да съобщи на останалите и те щяха да намалят ход и да изчакат. Така нямаше да се случи някоя група да изостане чувствително от основната верига, или без да иска да смени посоката си, да се отбие силно встрани и да претърсва местност, вече мината от останалите. В кордона нямаше да има пролуки, освен ония, които бяха нарочно оставени за засади. Няколко човека щяха да лежат там и да причакат момчето в случай че то се опиташе да се възползува от пролуката. Момчето. Дори и сега, когато Тийзъл знаеше как се казва, не можеше да свикне да го нарича по име.
Въздухът като че ли стана по-влажен преди разсъмване и той метна едно войнишко одеяло върху лежащия на пода Траутман, после взе още едно и се уви в него. Във всеки план имаше нещо за довършване, някое недоглеждане. Той помнеше това от Корея, каза го и Траутман и той за кой ли път премисляше операцията от всичките й страни, да не би да е пропуснал нещо.
Траутман беше поискал хеликоптерите да спуснат съгледвачи на най-високите върхове, откъдето биха могли да забележат момчето, ако то побегнеше пред кордона. Спускането на хората по въжета в тъмното беше опасна работа, но за щастие нищо лошо не се случи. Траутман поиска също хеликоптерите да летят над планините и да излъчват по високоговорителите фалшиви съобщения, за да объркат момчето, и това бе направено. Траутман предполагаше, че момчето ще опита да пробие на юг — това беше посоката на бягството му през войната и беше най-вероятно той отново да тръгне в тази посока, така че южната група беше подсилена с изключение на ония привидно слаби места, оставени за засади. Очите на Тийзъл горяха от безсъние, но той не можеше да заспи и когато от плана на операцията не остана нито една непроверена точка, се замисли за други неща, които искаше да забрави. Умишлено беше подтискал тези мисли до този момент, но сега, когато главата му започваше да го боли отново, призраците на миналото сами изпълзяха.
Орвал и Шингълтън. Всеки петък ходеха на вечеря у Орвал.
— Добро начало за почивните дни — казваше г-жа Келерман, когато всеки четвъртък телефонираше в полицията, за да го пита какво предпочита да яде на следващата вечер. На днешния ден, тогава, тя щеше вече да се е обадила и утре щяха да ядат… да ядат какво? Не, мисълта, че устата му е пълна с храна, беше непоносима. Никога не я наричаше Беатрис. Винаги г-жа Келерман. Така решиха, след като убиха баща му и той отиде да живее у тях. Не можа да си наложи да й казва „майко“, „лельо Беатрис“ някак си не звучеше, така че остана „г-жо Келерман“ и това се харесваше на Орвал, тъй като самият той беше възпитан да се обръща към родителите си с „господине“ и „госпожо“. С Орвал беше различно. Той идваше в къщата на баща му толкова често, че Тийзъл свикна да му вика по име и това му остана навик. Вечерите в петък. Обикновено тя готвеше вътре, докато той и Орвал бяха навън с кучетата, после влизаха да пийнат по нещо преди вечеря, но Орвал вече беше отказал пиенето, така че пийваха само той и г-жа Келерман, а Орвал пиеше само доматен сок със сол и табаско. Като се сети за това, устата на Тийзъл се наля с горчива слюнка, опита се да не мисли за ядене, а за това, как започнаха караниците и как вечерите в петък се прекратиха. Защо не отстъпи пред Орвал? Толкова ли беше важно как се слага кобурът или как се дресира куче, че трябваше да се карат за това? Дали Орвал се страхуваше от това, че остарява и искаше просто да покаже, че, както винаги, е добър във всичко. Или пък бяха толкова близки, че всяко разногласие само подчертаваше това и те трябваше да се карат. „Може би аз съм бил толкова горд, че съм искал да му докажа, че вече не съм малко момче — мислеше Тийзъл — а Орвал не е можел да понася осиновеното му дете да му говори по начин, по който самият той никога не е разговарял със своя баща.“ Г-жа Келерман беше на 68 години. Беше омъжена за Орвал от 30 години. Какво щеше да прави сега без него? Целият й живот беше свързан с него. За кого щеше да готви сега? За кого щеше да чисти в къщи и да пере дрехи?