„За мен, предполагам“ — помисли си Тийзъл. Ами Шингълтън и турнирите по стрелба, на които ходеха заедно като представители на своя отдел?
Шингълтън също имаше жена, три малки деца и какво щеше да прави тя? Да си намери работа, да продаде къщата и да плаща на бавачки за децата, докато тя ходи на работа. „И как да обясня и на двете как са загинали мъжете им?“ — мислеше той. Отдавна трябваше да им се обади, но не можеше да се реши.
В чашата с кафе киснеха няколко угарки. Запали последната си цигара, смачка пакета и усети гърлото си сухо, като си спомни как се паникьоса горе на скалата и виковете на Шингълтън: „Внимавай, Уил! Мене ме пипна!“ След — това изстрела и след него бягството. Може би, ако беше останал, щеше да намери сгода да стреля в момчето, може би, ако някак си се беше добрал до Шингълтън, щеше да го завари още жив и да го спаси. Потрепера от отвращение, като си спомни паническото си бягство от скалата. „И това ми било корав мъж — каза си той. — Само дето много знаеш да приказваш. И ако всичко се повтори, сигурно пак ще постъпиш така.“
„Не — помисли си той. — Не, по-скоро ще умра, отколкото да побягна отново.“
Труповете горе на скалата. Щатската полиция се бе опитала да ги издири с хеликоптер, но от въздуха всички скали си приличаха, полицията не можа да намери нищо и после ги повикаха да се включат в преследването. Може би дъждът беше покрил труповете с кал и шума. Около тях сигурно се навъртаха горските зверове и насекоми пълзяха по лицата им. Как ли изглеждаше Орвал, след като бе пометен от скалата. Погребението на Голт е било вчера сутринта, докато той пълзеше през полето. По-добре, че не отиде. Искаше му се да има начин да не отиде и на погребението на другите, когато ги намереха и докараха онова, което беше останало от тях след няколко дни в гората. Общо погребение. Всичките ковчези в редица пред олтара, със затворени капаци и целият град, който поглежда първо към него, после към ковчезите и пак към него. Как щеше да обясни на тези хора защо стана така, защо реши, че е най-добре да не позволява на момчето да остане в града, защо момчето се заинати и го предизвика, а после и двамата, веднъж започнали, не можаха да спрат да се озлобяват един срещу друг?
Погледна към Траутман, който спеше под войнишкото одеяло на пода, и осъзна, че започва да преценява момчето от неговата гледна точка. Не изцяло, но достатъчно, за да си обясни защо момчето направи всичко това и дори изпита известно съчувствие.
„Да, но ти не си убил никого, след като се върна от Корея, въпреки че си минал почти през същото, през което е минал и той.“
Но мисълта, че момчето би могло да се владее, повече нямаше да съживи Орвал, Шингълтън и останалите, а гневът му към него, задето застреля Орвал, беше твърде бурен, за да може да го поддържа постоянно. През последните няколко часа умората надделяваше над гнева. Нямаше вече сили да извика във въображението си жестоки сцени на разправа с момчето.
Сети се за това и в замайването от безсънието му се мярна налудничавата мисъл, че всичко се е объркало още преди да срещне момчето, преди да срещне Ана, преди войната. Учуди се, че не се беше сещал за нея от два дни, откакто започнаха убийствата. Сега тя му изглеждаше още по-далечна, по-далеч от Калифорния, а болката от загубата се беше смалила на фона на всичко, което се случи от понеделник до сега. И все пак тя съществуваше, но той не искаше допълнителни страдания.
Стомахът му се сви. Трябваше да глътне още две хапчета и тебеширеният им вкус беше още по-горчив сега, когато го очакваше. През отметнатия брезент на камиона видя слънцето, което едва се беше подало на хоризонта, бледо и студено, и войниците край пътя с дъх, излизащ на пара от устата им. Радистът викаше поотделно всяка група, за да провери готовността им.