Най-горното стъпало на стълба. „От човека, който е бил в мината е“ — помисли си той. Няма друго обяснение. Човекът, който е копал в мината, сигурно е изследвал тая част. Предпазливо се отпусна на стъпалото. То се огъна, но издържа. Стъпи леко на следващото, то се счупи и той с трясък пропадна през още две, преди да се спре. Шумът от падането му отекна в галерията и го стресна. Когато заглъхна, той се ослуша за виковете на войниците, но не ги чу — главата му вече беше под нивото на отвора. Докато си почиваше, стъпалото под него се опъна, той се уплаши, че ще пропадне до дъното и бързо протегна главнята, за да види какво има долу. Още четири стъпала и кръгъл под. Когато вали, помисли си той, водата отвън сигурно се отича тук. Ето кое обяснява изгладените стени.
Разтреперан, докосна дъното. Огледа се. Тръгна по единствения път — един по-широк проход, който също беше наклонен надолу. Една стара кирка беше облегната на стената, ръждясала, с мръсна и изкривена от влагата дръжка. На мъждукащата светлина на главнята дръжката на кирката хвърляше сянка върху стената. Не можеше да разбере защо златотърсачът беше оставил инструмента си тук, а не в горната галерия. Мина един завой, някъде капеше вода и той го откри. Или по-точно това, което беше останало от него. На трептящата оранжева светлина скелетът беше толкова отблъскващ, колкото първия обезобразен войник, който той беше видял. В устата си усети вкус на метал, докато стоеше на разстояние от скелета, после направи няколко крачки към него. Костите изглеждаха оранжеви на светлината, но той беше сигурен, че всъщност те са сиви от налепа по тях и освен това бяха идеално подредени. Нито една кост не беше разместена или счупена. По нищо не можеше да се каже от какво беше умрял човекът. Вероятно инфаркт. Или пък отровен газ. Рамбо внимателно подуши въздуха, но не усети нищо, освен миризмата на застояла вода. Не му се виеше свят, не му се гадеше и нямаше никой от другите симптоми на обгазяване.
Тогава, какво го беше тръшнало тоя? Отново потрепера от отвращение при вида на тези идеално подредени кости. Прекрачи ги и побърза да се махне оттам. Слезе още надолу и на едно място проходът се разклони на две. Сега накъде? Пушекът не беше най-добрата идея. Докато стигна дотук, вече се беше разсеял и той не можеше да види в коя посока отиваше, а и обонянието му се беше притъпило така, че не можеше да долови накъде отива. Главнята гореше слабо във влажния въздух, като от време на време проблясваше по-силно. Останалото беше като на игра. Той наплюнчи пръста си и го вдигна първо пред единия отвор, после пред другия. Усети лекото течение върху влажния си пръст от дясно и неуверено заслиза надолу, като от време на време се навеждаше и се провираше през теснини. Пламъкът на главнята все повече намаляваше във влажния въздух. Стигна до още едно разклонение и му се прииска да има в себе си въже или връв, които да размотава зад себе си, така че ако се загубеше, да може лесно да намери обратния път.
„Да, бе, а не ти ли се иска да имаш и фенерче? И компас. Защо не прескочиш до магазина да си ги купиш?“
„Я остави шегата.“
Стори му се, че течението отново върви надясно и колкото повече напредваше, толкова по-сложен ставаше проходът. Повече завои. Повече разклонения. Скоро не можеше да си спомни как беше дошъл до тук. Имаше обърканото чувство, че скелетът е на огромно разстояние от него. Стори му се страшно забавно, че в момента, в който си помисли да се обърне и тръгне назад, осъзна, че се е изгубил и не може да направи това. Всъщност не че му се искаше да се върне, той просто обмисляше тази възможност, но въпреки това предпочиташе да знае пътя обратно, в случай че течението спреше. Сега то беше едва доловимо и той се питаше дали не е подминал някоя цепнатина в скалата, която водеше навън. Господи, можеше да си се разхожда тук, докато умреше и се превърнеше в купчина кокали, като онзи скелет.
Тихият шум го спаси от обземащата го паника, помисли си, че са те, но как биха могли да го проследят в този лабиринт. Тогава разпозна далечния шум от падаща вода. Преди да се усети, вече тичаше към тази, най-после осезаема цел, промъквайки се странишком между стените, вторачен в тъмното отвъд светлината на факлата. След това шумът изчезна и той отново се почувства сам. Забави ход, спря и се облегна обезнадежден на стената. Нямало е никакъв звук от течаща вода. Въобразил си го е.
Но той се чуваше така ясно. Не му се вярваше, че сетивата му можеха така съвършено да му изиграят подобен номер.
Тогава, какво стана със звука? Ако е бил истински, къде е?