Някое скрито разклонение, сети се той. В нетърпението си да стигне до звука, беше забравил да провери за други разклонения в скалата. „Върни се. Провери.“ И като се върна, го чу пак, намери отвора във вътрешната стена на един завой, вмъкна се в него и шумът започна да се усилва, колкото повече напредваше.
След малко стана оглушителен. Пламъкът на главнята почти угасваше, когато излезе от процепа на една площадка и под него, дълбоко долу, един поток се пенеше през една дупка в скалата и с рев се спускаше по един улей под площадката. Това е то. Течението трябваше да излиза оттук някъде.
Но не излизаше. Водата се пенеше под площадката и не се виждаше никакъв отвор, през който би могъл да излиза въздух. Но той чувстваше течението още по-силно тук. Наблизо трябваше да има друг вход. Главнята изсъска, той се огледа панически наоколо, за да запомни очертанията на площадката, и в следващия момент го погълна мрак — мрак, който беше по-плътен и по-непроницаем от всичко, което беше виждал досега. И ревът на водопада, в който той лесно можеше да падне, ако не внимаваше къде стъпва, го правеше още по-ужасяващ. Напрегнато зачака да свикнат очите му с тъмнината.
Изобщо не можеха да свикнат. Започна да губи чувството си за равновесие, олюля се, свлече се на четири крака, запълзя към тесния проход в единия край на площадката, който беше забелязал, точно преди да угасне светлината. За да се провре в отвора, беше необходимо да пълзи по корем. Камъните бяха остри. Раздираха дрехите му. Охлузваха кожата му. И така се впиваха в ребрата му, че той застена неволно.
После изкрещя. Причината не бяха ребрата му. Защото, като се вмъкна в отвора, без да вижда и запълзя по прохода, който беше достатъчно висок, за да повдигне глава, той протегна ръка, за да се хване за нещо, и напипа някаква гадна каша. Една прясна курешка падна на врата му, нещо го ощипа по палеца и някакво същество се стрелна нагоре по ръката му. Лежеше сред някаква гъста гадост, която попиваше в двете му съдрани ризи и мокреше корема му. Над главата си чу писукане и сухо шумолене на крила. Господи, прилепи, лежеше в лайната им; десетина други гъделичкащи същества пъплеха по ръцете му и го щипеха — това бяха бръмбари, които се гощаваха с тора и мъртвите прилепи, нападали по пода. За нула време можеха да оставят от него само скелета, а сега се впиваха в ръцете му, докато той се гърчеше диво назад към изхода; „Господи, спаси ме! — мачкаше ги по ръцете си, удряше главата си и се извиваше като змия. — Господи, ами ако имаше бяс — една трета от всяка колония прилепи имат бяс. Ако се събудеха и го усетеха, щяха да се нахвърлят отгоре му и да го покрият целия, докато той напразно щеше да крещи. «Стига — каза си той.» — Сам ще си го навлечеш. Спри да крещиш.“ Няколко чифта криле вече припляскваха. Господи, не можеше да спре. Крещеше. Гърчеше се. После излезе на площадката и постоянно търкаше ръцете си, за да се увери — за кой ли път — че ги беше махнал от себе си, но още усещаше гъделичкането от множеството им крачета по кожата си. „Могат да тръгнат след теб“ — сети се той изведнъж и запълзя бързо на четири крака от тесния вход към прохода, обърка се в тъмното и единият му крак се подхлъзна на ръба и увисна във въздуха. Уплахата, че може да падне, го стресна. Той се килна в обратна посока, удари се в стената и затрепера, като истерично бършеше ръцете си от пихтиестата каша в скалата и после с ръце я размазваше по ризата си. Ризата. Нещо се беше пъхнало под нея и драпаше по кожата му. Пъхна ръка, сграбчи го, скъса крехкия му гръбнак и усети топлите му влажни вътрешности, докато го запращаше по посока на шума от водопада.
Прилепи. Миазма. Зараза. Смрадта от курешките им пареше носа и гърлото му. Ето от какво е умрял човекът, който е работил в мината. Бяс. Бил е ухапан, без да разбере, и след няколко дни се е побъркал от болестта. Блуждаел е с помътнено съзнание из гората, влизал е в мината, излизал е, пак е влизал, слязъл е в долните галерии, обикалял е из тях, докато се е свлякъл и умрял. Бедният нещастник, сигурно си е мислел, че се побърква от самотата. Поне в началото. И когато е започнал да губи свяст и да бълнува, вече е било твърде късно, за да направи нещо за себе си. Или пък към края е разбрал, че няма спасение и се е спуснал в долната галерия, за да умре, без да представлява опасност за някого.
„Може и да не е било така. Какво разбираш ти от тези работи. Ако е имал бяс, щял е да се страхува от водата, само от мириса и, от мисълта за нея и никога не би слязъл в тези влажни галерии. Опитваш се да си представиш начина, по който ти ще умреш. Ако първо не те оглозгат.“
„Какви ги дрънкаш? Прилепите не ядат хора. Поне не този вид тук.“