„Добре, а бръмбарите?“
Все още трепереше и се опитваше да се успокои. Течението в ниския проход беше силно. Но той не можеше да мине оттам. Не можеше и да намери пътя към горния проход. Трябваше да се примири. Толкова. Дотук.
Само че не можеше да се примири, че беше дотук. Трябваше да се пребори с паниката и да си втълпи, че има изход. Трябваше да се облегне на стената, да се отпусне и може би, ако помислеше достатъчно дълго, щеше в края на краищата да открие начин да се измъкне. Но съществуваше само един начин за измъкване и той го знаеше — по посока на течението в оная бърлога с прилепите. Облиза устни и отпи от топлата, с вкус на метал вода от манерката. „Нали знаеш, че трябва да отидеш при прилепите — каза си той. — Или при тях, или сядаш тук и чакаш докато умреш от глад или се разболееш от влагата и пукнеш.“
„Или пък да се самоубиеш. Учили са те как се прави. Ако нещата стигнат до там.“
„Знаеш, че няма да го направиш. Дори ако вече губиш съзнание и си сигурен, че умираш, винаги съществува възможността да претърсят тези галерии и да те намерят ни жив, ни умрял.“
„Няма да те намерят. Знаеш, че трябва да следваш течението и да влезеш при прилепите. Ясно ти е, нали?“
12
„Тогава хайде, тръгвай, какво чакаш“ — каза си той.
Но вместо това продължи да седи на площадката в тъмнината, заслушан в рева на водопада под него. Знаеше как му действа шумът — монотонният звук затъпяваше сетивата му и лека полека го приспиваше. Разтърси глава, за да се ободри, и реши да влезе в галерията с прилепите докато още имаше сили за това. Но не можеше да се помръдне; водата продължаваше да шуми монотонно. Когато се събуди, лежеше отново до ръба на площадката и едната му ръка висеше надолу. Но беше замаян от съня и този път не се разтревожи особено от опасността да падне. Прекалено беше уморен, за да обръща внимание на това. Беше разкошно да си почива така, изтегнат, с провесена небрежно ръка. В безтегловността на съня тялото му сякаш не притежаваше сетива, даже и ребрата му не го безпокояха, беше се вцепенил напълно.
„Ще умреш тук — помисли си той. — Ако сега не се размърдаш, така ще отмалееш и затъпееш от тъмнината и шума, че за нищо няма да те бива.“
„Не мога да мръдна. Достатъчно път извървях. Искам да си почина.“
„През войната си вървял и повече.“
„Вярно. Нали затова съм сега на този хал.“
„Добре тогава, пукни!“
„Не искам да умирам. Просто нямам сили.“
— Тръгвай, мамка ти — проговори той гласно, но думите му се изгубиха без ехо в шума на водопада. — По-бързо. Просто влез и премини смело и бързо през мястото, където са те и най-лошото ще е вече зад теб.
— Абе, знаеш ли, че си прав — каза си той, изчака малко и си го повтори. Но ако след това има нещо още по-страшно, няма да мога да издържа, помисли си той.
„Няма. Това е най-лошото. Не може да има нищо по-лошо от това.“
„Знам.“
Бавно и неохотно запълзя в тъмнината към входа на галерията. Поспря, събра сили и провря тялото си вътре. „Представи си, че това, което ще напипаш, е пудинг от тапиока“ — каза си той и се насили да се усмихне на шегата. Но когато протегна ръка и напипа лайната и още някаква гнусотия в тях, ръката му сама се отдръпна. Вдъхна сернистата смрад на курешки и гнилоч. Изпаренията сигурно бяха отровни. Когато влезеше изцяло, трябваше много да побърза. „Е, да ти е сладко“ — опита се да се пошегува отново той, поколеба се за момент, рязна се в лайната, премина отвора и се изправи на крака. От изпаренията вече започваше да му се вие свят и да му се гади. Лайната стигаха до коленете му и някакви същества драскаха по панталона му, докато газеше. Течението отиваше право напред.
Не. Отново грешеше. Течението идваше отпред. Това беше друго въздушно течение. Това, което беше следвал той, явно е отишло в друга посока.
Правеше и друга грешка. Независимо от това, колко бързаше, той си спомни, че не бива да бъде припрян. В пода можеше да има пропадания. Трябваше внимателно да опипва с крак земята пред себе си и след всяка крачка очакваше всичката тази гадост да свърши и той да излезе на открито.
Звуците, които изпълваха галерията, се промениха — преди се чуваха писукания и шумолене на криле, а сега отекваше само джвакането на собствените му крака в дълбоката гнусотия и приглушеното бучене на водопада от другия край на галерията. Прилепите сигурно бяха излетели. Сигурно беше спал по-дълго, отколкото предполагаше. Навън се е стъмнило и прилепите са излезли на лов. Джапаше напред, към източника на течението, гадеше му се от вонята, но поне прилепите си бяха отишли и той се поотпусна. Нещо като смрадлив сопол падна на носа му. Избърса го и в този момент косата му настръхна, защото пещерата избухна от взрива на хиляди крила. От дългото стоене на площадката грохотът на водопада сигурно беше притъпил слуха му. Прилепите са били тук през цялото време, писукали са и са шумолели както преди, но слухът му е бил твърде отслабнал, за да ги чуе. Сега те бяха навсякъде, стрелкаха се покрай него, той закри глава с ръцете си и закрещя.